Симона Бовуар - Кръвта на другите

— Когато си намеря работа.

Но не търсех работа. Заради нея. Тя беше там, скована, мълчалива, никога не задаваше въпроси, но бе готова да стисне устни при първия шок, както по време на онзи обяд след събранието в „Бюлие“, както в деня, когато откри тайните срещи на Сюзон. Бяхме свободни, свободни да омърсим душите си, да провалим живота си; тя ползваше свободата си само за да страда. Беше по-лошо, отколкото ако изискваше нещо от нас. Бих могъл да мразя изискванията й и упреците й. Но тя беше там, нищо повече; сърдех й се, че е там, просто защото беше там. Налагаше ми се да ненавиждам самото й присъствие. Можех ли да я обичам и да мразя присъствието й? Не разбирах и се борех срещу истината. Истината за моята любов и за твоята смърт. Вината не бе нейна; вината не бе моя. Вината беше там, между нас, и можехме само да бягаме един от друг. Да бягам от нея и да бягам от мъката, която й причинявах, да бягам от себе си, за да не разчитам в себе си тайната, която й тежеше.

— Трябва само да поговориш с нея. Накрая все ще разбере.

Приближи се до нея една вечер. Тя седеше в малкия салон, до лампата; четеше. Преди година бе отрязала красивите си черни коси и сега те се виеха къси и остри около главата й. Дори косите й бяха човешко богатство; не животинска козина, нито растителност — женски коси, поддържани, четкани, излъскани от интелигентни ръце. Дълго ги гледа, преди да седне срещу нея. И веднага да заговори. „Знаеш ли, мамо, няма да поема печатницата.“ Тя се заслуша за миг, после на свой ред заговори с изправен бюст, облегнала двете си ръце на подлакътниците на креслото. „Но това е безумие!“ Възмущението придаваше на гласа й светски акцент.

Той се замоли.

— Виж, опитай се да ме разбереш. Не одобрявам този режим. Как искаш да приема да се облагодетелствам от него?

— Но ти вече си се облагодетелствал. Отказваш се от задълженията си. Образованието си, здравето си дължиш на баща си. А сега, когато той има нужда от теб, ще го зарежеш.

— Не съм искал това, от което съм се възползвал досега. Било е против волята ми. Не се смятам за длъжен.

Тя стана, отиде до пианото и подреди цветята във вазата, после се обърна.

— Какво чакаш тогава? Кажи на баща ти.

— Първо исках да говоря с теб.

— Не е честно. Остави го да ти плати обучението, а сега спокойно му ядеш хляба, докато си намериш работа. Прекалено лесно е.

Изгледа я ядосано. Колебанията му, малодушието, в което го упрекваше, всичко това беше заради самата нея. Тя също го гледаше, със стиснати устни и зачервени скули. За миг всеки видя в лицето на другия собствената си слабост.

— Добре, веднага ще говоря с него.

— Друго не ти и остава.

Гласът й беше рязък, грапав. Той чуваше друг глас вътре в нея, който го умоляваше: да не говори, не още; да ми го оставят още малко. Но на този ням шепот нито тя, нито той трябваше да обръщат внимание. Излезе от салона, като пътьом срита един копринен пуф. А тя, с какво разпалено чувство за злостна справедливост заемаше страната на човека, когото не обичаше! Винаги готова първа да се жертва и да жертва заедно със себе си онова, което й беше най на сърце. Падаше й се. Впрочем права е, не ми остава друго. Слезе на долния етаж и почука на вратата на кабинета.

— Искам да говоря с теб.

— Сядай.

Седна. Заговори, без да се стеснява, без да се церемони, изпълнен с радостно чувство на освобождение. След като го принуждаваха, щеше да е щастлив да изгори всички мостове след себе си; така щеше истински да се хвърли в схватката, нямаше да се различава особено от безработния, който се опитва да си изкара прехраната. Изсипа портфейла си на бюрото. „Кълна ти се, че повече няма да чуеш за мен.“

„Направих го.“ Отвори гардероба и с облекчение огледа окачените вътре дрехи. Свършено беше. Разстла на леглото стар брой на „Юманите“ и постави отгоре му четката си за зъби, сапун, самобръсначка. Поколеба се за миг, после извади още една риза, кърпи за нос, два чифта гащи и три чифта къси чорапи. Получи се неголям пакет. „Ще ида да питам при Тиери, при «Кутан и синове», при Фабер.“

Взе пакета под мишница. „Ще го направя.“ Ето че го бе направил. Повтори: „Направих го“. Виждаше зелените лампи, прашното хале, виждаше се със сивата престилка и се чуваше как си обещава: „Ще го направя“. Тогава беше толкова лесно; трябваше само да реши да не я вижда; дори не това: да не решава да я вижда — и не я виждаше. Но докато опаковаше бельото си, тя беше там. В малкия салон или в спалнята. Някъде в апартамента. Каза гневно: „Нямам вина. Не можех да направя друго“. Не можех… Сякаш някаква фаталност бе съществувала извън него, безлична, безразлична, сякаш можеше да я извика на помощ. Но трънът бе забит в сърцето му. „Тя имаше само мен.“ Щеше да е сама от сега нататък сред сатена и кадифето, с бродещото угризение и хилядите живи тръни, проболи и нейното сърце. Няма да пролее и сълза, но ще бодърства до още по-късно през нощта, сведена с вледенена преданост над роклите на Елизабет и Сюзон. И все пак вината не беше негова. Не съм виновен, не съм виновен. Къде беше вината? Изпитваше раздразнение. Вярваше, че вината е някъде, че може да се изкорени с ръце, като бурен. „Трябваше да я подготвя постепенно. Тогава нямаше да се инати.“ Но пак щеше да се стигне дотам — заминаването ми, самотата й и несправедливото й страдание. Хвърли последен поглед на стаята си, стаята, в която вече нямаше да бъде. Мебелите, графиките, която тя бе избрала за него, щяха вече да запълват само отсъствието му; а тя щеше да ускорява ход, минавайки покрай затворената врата. Прекрачи прага. Коридорът беше тих, излъсканият паркет скърцаше под краката му. Вървя до края на коридора и почука.