Симона Бовуар - Кръвта на другите

— Готово! Записах се в партията! — обявих гръмко, като влязох в ателието на Марсел.

Марсел остави четката си и обърна триножника към стената — всичките му платна бяха обърнати с лице към стената, виждаше се само грапавият им гръб.

— Естествено — каза той. — Това нямаше как да свърши другояче.

— Да не би да смяташ, че светът ще се промени от само себе си, без да си мръднем пръста? — казах.

Марсел поклати глава.

— Нищо не можем да очакваме от този свят тук. Тестото му не струва. Предпочитам да си изфабрикувам друг.

— Но твоят съществува само на картините ти.

Той загадъчно се усмихна.

— Ще видим.

Видя. Но по онова време беше млад и се надяваше, въпреки недоверието си. Почти всеки ден чуках на вратата му. Приемаше ме ту весело, ту равнодушно. Приемаше ме. А би трябвало яростно да ми затръшне вратата. Но и той не знаеше. Или може би знаеше, че човек никога не може да държи една врата затворена. Влизах. Седнал до малка масичка, Жак работеше. Приличаше на брат си, само дето чертите му бяха нежно изписани, а не сякаш издялани с теслата. Марсел поставяше бутилка евтина ракия на отрупаната маса — с кактуси, раковини, корени от мандрагора и чудновати мозайки, които се забавляваше да подрежда от камъчета, пирони, кибритени клечки и канапчета. В един стъклен буркан имаше морско конче — черно бодливо телце поддържаше благородна конска глава. Палехме цигари и разговаряхме. Обичах да разговарям; внимателно подбирах думите си — те трябваше да заведат Марсел до онази пречистена земя, към която се бях забързал; но ги чуваше Жак, вдигаше глава и казваше:

— Как бихме могли да се борим заедно с пролетариата? Ние не сме част от него.

— Но нали искаме същото.

— Напротив, не е същото. Работникът иска своето освобождение. А ти искаш само освобождението на другите.

— Няма значение. Важното е да се стигне до един и същи резултат.

— Но резултатът не може да се отдели от борбата, с която се постига. Хегел много добре обяснява това. Би трябвало да го прочетеш.

— Нямам време.

Дразнеше ме малко с тези философски тънкости. Мислех, че само умее да говори, а той всъщност живееше, страстно.

— Разбира се, човек иска, за да получи — казваше той. — Но за да получи това, което е искал. Благо, което не съм искал, не е мое благо, не е благо изобщо. Точно това не могат да разберат фашистите. Възхищавам се от Маркс, защото той иска от хората да вземат, а не да получават. Само че ти и аз нямаме какво да вземаме. Не сме на тази страна. Не сме. Човек не може да стане комунист.

— Какво да правим тогава?

Той свиваше рамене покрусено.

— Не знам.

Усмихвах се. Той беше още ученик. А не трябваше да се усмихвам — той поне знаеше, че заема място на земята и че никога няма да напусне непрозрачната аура на собственото си присъствие. Аз все още не знаех това. Имах очи само за бъдещите хоризонти, където нямаше да броди никакво угризение.

А после един ден се видях. Видях се солиден, непрозрачен, на семейната маса, където от омлета се вдигаше пара, привлякъл светлината върху елегантно скроения си костюм и поддържаните си ръце; видях се такъв, какъвто ме виждаше Жак, такъв, какъвто ме виждаха работниците, когато се мотаех из халетата, такъв, какъвто бях — синът на Бломар. Под изумените им погледи, погледите на четири чифта скандализирани очи, впити в подутата ми буза, внезапно станах присъстващ, очевидно присъстващ.

Към обяд бузата му се бе надула още повече. „Какво да измисля?“ Преди да влезе в трапезарията, дълго си три лицето с влажна кърпа. Окото му беше почти затворено.

— Добър ден, мамо. Добър ден, татко — каза той с непринуден тон и се наведе да целуне майка си.

— Боже мой! Какво ти се е случило? — ужасено попита госпожа Бломар.

— О! Лицето ти! — възкликна Сюзон.

Той седна, без да отговори, и разгъна салфетката си.

— Майка ти те пита какво ти се е случило — каза господин Бломар сухо.

— О, нищо — отвърна Жан и разчупи парче хляб. — Снощи бях с приятели в един бар на Монмартр и стана сбиване.

— Какви приятели? — попита майка му.

Беше се позачервила, както когато беше недоволна от нещо.

— Марсел и Жак Ледрю — отвърна Жан.

Страх го беше да не се изчерви и той. Не обичаше да я лъже.

— Значи, те фраснаха с юмрук? — бавно каза баща му.

Проницателното му око проблясваше зад лорнета.

— Да — отвърна Жан и прекара ръка по подутото си лице.

— Онзи трябва да е имал здрав юмрук, юмрук като палка — отбеляза господин Бломар и огледа сина си сурово. — Какво си правил посред нощ пред „Бюлие“ сред онази пасмина, която е ревяла „Интернационала“?