Симона Бовуар: Кръвта на другите

Кръвта нахлу в бузите на Жан. Той мъчително преглътна.

— Излизах от събрание.

— Това пък сега какво е? — попита госпожа Бломар.

— Ето какво е — каза господин Бломар с овладян глас. — Тази сутрин ми се обади полицейският комисар, за да ми съобщи, че синът ти за малко не е бил обвинен в нанасяне на обиди и удари на представител на органите на реда. За късмет Перен е добър човек. Пуснал го, щом чул фамилията ми.

Цял един почтен живот, прекаран в работа… Жан се взираше във виолетовите венички, с които бяха нашарени бузите на баща му — бузи на апоплектик. Спокойствието на господин Бломар свидетелстваше за трудно постигнато самообладание. Каквото и да си мислеше за него Жан, въпреки червендалестото лице и сивата брадичка тази добродетелна физиономия му вдъхваше респект.

— Нахвърлиха ни се, без да ги предизвикваме — каза той, — под предлог, че сме се събирали на пътя. Биха ни с палки и ни отведоха в участъка.

— Предполагам, че полицията е направила това, което е трябвало — каза господин Бломар. — Бих искал да знам обаче ти как си се озовал на комунистически митинг.

Настъпи мъртва тишина. Жан мачкаше с пръсти топче хляб.

— Много добре знаете, че по тези въпроси никога не съм бил съгласен с вас — каза той.

— Значи, си комунист, така ли? — попита господин Бломар.

— Да — каза Жан.

— Жан — обади се майка му умолително.

Сякаш го молеше да оттегли неприличните си думи.

Господин Бломар пое дълбоко въздух и с широк жест показа сервираната маса.

— Но тогава какво правиш тук, на масата на един ужасен капиталист?

Изгледа Жан и се изсмя.

И точно тогава изведнъж се бе видял. Объркано огледа голямата трапезария, пълния с отлежали питиета шкаф, омлета със сирене; видя се да седи там заедно с другите. Стана и излезе от стаята. Моят апартамент, моята къща — човешкото тяло заема толкова малко място, измества толкова малко въздух; чудовищна е тази огромна коруба, бухнала около едно тъй скромно животно. И в гардероба всички тези дрехи от отбрана материя, ушити специално за него — Бломар-син.

Затръшна вратата след себе си и дълго вървя. Беше хубав есенен ден. Няколко сбъркали сезона цвята се полюляваха, свежи и живи, помежду рижите листа на кестените. Той вървеше с хубавите си обувки, в добре скроения си костюм — синът на Бломар, Бломар младши; излизаше, че заема някакво място на земята, място, което не бе избирал. Изпитваше неудобство от самия себе си, но не се безпокоеше прекалено — със сигурност всичко можеше да се уреди; със сигурност имаше начин да се живее. Как би могъл да отгатне, че именно той е опасен? Опасен като безсъзнателното дърво, което разпростира на завоя безтегловната си сянка; опасен като черната и твърда играчка, която Жак гледаше с усмивка. Изглеждаше толкова безвредно да се разхожда с ръце в джобовете и да вдишва прегорялата миризма на дърветата; подритваше един кестен, който се търкаляше по асфалта, а въздуха, който дишаше, не го бе откраднал от никого. Мислеше: „Вече няма да има Бломар-син“. Бързо ще усвои занаята, най-много две години ще чиракува; след това хлябът, който ще яде, ще е наистина негов. Изведнъж се почувства много щастлив; разбираше защо детството и юношеството му винаги бяха имали вкус на застояло — това беше изгнилата мъзга на стария свят, която течеше във вените му; сега обаче щеше да отреже корените си и да се пресътвори.

На стълбището миришеше на запръжка и отвътре се чуваше приятно пращене. Почука. „Влез“, каза Марсел. Жак се бе навел над един тиган, обгърнат от апетитна гъста пара. Жан прекара ръка през косите си.

— Как е доброто чираче?

Приближи се до Марсел, който се бе проснал на дивана.

— Здрасти, приятел.

— Здрасти — каза Марсел и небрежно му подаде ръка.

След което стреснато се изправи.

— Хей, какво ти е на физиономията? Видя ли го, Жак?

Жак неохотно отклони поглед от пушещия тиган, в който две дебели наденици топяха мазнината си с пресекливо съскане.

— Леле боже! — възкликна той. — Кой те е наредил така?

Жан попипа бузата си.

— Цапардосаха ме с палка — обясни той.

— Здравата са те цапардосали — каза Жак с възхищение. — Снощи ли?

— Да, на излизане от „Бюлие“ ченгетата ни се нахвърлиха.

В гласа му се долавяше гордост. Глупак, слепец. Не си даваше сметка колко опасно е присъствието му, какъв капан се крие във всяка дума, във всяка интонация на самодоволния му глас. И Марсел, който ме оставяше да говоря, усмихвайки се с широката си людоедска усмивка, глупак, слепец, вместо да се хвърля надолу по стълбите и да се разкарам оттам.