Симона Бовуар: Кръвта на другите

Но баща ми не мислеше да спира слепия вървеж на света; той тичаше с достойнство сред навалицата и никакви увещания не можеха да забавят упорития му ход. Когато започнах наивно да го разпитвам, той най-напред се усмихна. По-късно вече не се усмихваше; говореше с неприязнена гордост за живота си, прекаран в работа и въздържание. Смяташе, че има права над лукса, който го заобикаляше, права толкова по-големи, колкото по-малко се възползваше от тях. Работеше по цял ден, а вечер четеше дебели книги и си водеше бележки. Не обичаше да кани гости, почти никога не излизаше. Ядеше и пиеше с пълно безразличие. Човек би казал, че гледа на своите пури, бургундски вина, на арманяка си от 1893 година като на почетни отличия, необходими му единствено за да е в мир със съвестта си.

— Равенство може да съществува само долу — обясняваше ми той. — Не можеш да издигнеш масите, най-много да премахнеш елита.

Тонът му беше рязък, безапелационен, но в дъното на очите му се таеше някакъв яростен страх. Аз мълчах и постепенно започвах да предугаждам истината — баща ми вдишваше сладострастно, като тамян, покварената миризма на света. Защото не само къщата, а целият град беше заразен — цялата земя. Вечер, в метрото, се задушавах от същия страх. Мъжете държаха дланите си на коленете, очите на жените бяха угаснали и леките трусове на движението разнасяха във въздуха потта и мъката им; влакът преминаваше през гара, върху чиито фаянсови стени многоцветни рекламни афиши отразяваха всекидневното лице на земята с нейните тостери, с кутиите гъши пастет, после потъваше в черния тунел. Струваше ми се, че точно такава е съдбата на тази изнурена тълпа, и сърцето ми се свиваше. Сещах се за един филм, който бях гледал с приятеля ми Марсел — ставаше дума за затворен в утробата на земята град, в който хората изнемогваха в страдание и тъмнина, докато една високомерна раса се наслаждаваше от белите си тераси на цялото великолепие на слънцето; историята завършваше с наводнение и бунт, а после, сред хаос от изпочупени машини настъпваше бляскавото помирение. И се питах: „Защо тези тук не се бунтуват?“. Често в неделя водех Марсел в Обервилие, в Пантен. С часове вървяхме покрай изоставени зидове, сред газомери, заводски комини, къщи от почернели тухли. Целият живот на хората протичаше там. От сутрин до вечер все същият изтощителен труд. И само една неделя в седмицата. „Свикнали са.“ Ако бяха свикнали, значи беше още по-лошо.

Когато произнесох пред нея думата „революция“, тя цялата почервеня.

— Още си дете! Не знаеш какво говориш!

Опитах се да споря, но тя ме прекъсна, тялото й се разтресе от непреодолим ужас. Безумие било да искаш да промениш нещо в света, в живота; нещата били достатъчно плачевни и без да се опитваш да им посягаш. Настървено защитаваше всичко, което сърцето и разумът й осъждаха: баща ми, брака, капитализма. Защото злото не било в институциите, а в дълбоката ни същност. Трябвало да се спотаим в някой ъгъл, да станем по-ниски от тревата и вместо да правим предварително обречено усилие, да приемаме всичко. Това нейно благоразумие! Това безумно благоразумие! Сякаш изобщо имаше начин да се измъкнеш! Да държа вратата затворена, устата затворена, но мълчанието ми крещи, заповядва. „Не казваш нищо, значи, тръгвам“, или: „Не казваш нищо, значи, не тръгвам“. Цялото ми присъствие е слово. Върви де, върви в калищата на нощта. Решавай. Аз реших да умреш и не съм се издължил. Все още не. Бих искал да помоля за милост, но няма милост. О, необичана! Ако по-рано бях обезвредил капаните на благоразумието, щях да отворя вратата си, щях да разтворя обятията и сърцето си. Ням, вкаменен. „Няма да помръдна и малкия си пръст, за да помогна да убият човек.“ А ето че обременявам земята с цялата си неподвижна тежест. Ти умираш. Други агонизират, пекат се на бавен огън, с нашарено от удари тяло, със залепена за костите кожа. Два милиона пленници зъзнат зад телените мрежи. Малката Роза скочи през прозореца. Него намериха в килията му, удушен с долните му гащи. Безумец! Ненавиждаше това благоразумие. Вдигаше ръка, гледаше майка си гневно. „Ние ще променим света.“ Това неблагоразумие! Това безумно неблагоразумие! Искаше да говори, да действа. И ето го Жак, легнал на пейката с разтворена риза и съсирена кръв по лицето, със затворени очи.

А всичко изглеждаше толкова просто тогава, нещастно добро и наивно момче. Той вдигаше юмрук; той пееше в хор: „С Интернационала света ще обновим“. Без война, без безработица, без робски труд, без мизерия. Смърт на хората със зла воля и радост на земята. Мислено разбиваше стария свят и от парчетата му построяваше нова вселена, както детето подрежда частите на конструктора.