Симона Бовуар: Кръвта на другите

— Можеха да те направят на парчета — каза Жак.

— Не се впрягай, пиленце — успокои го Марсел. — Виждаш, че няма нищо счупено. — Докосна слепоочието на Жан. — Ще го полеем ли?

— По-добре ми дай да хапна нещо — каза Жан.

Гледаше гладно запържените върху канапе от златист лук наденици — хрупкавата им кожичка се бе разпукала и отдолу цъфтеше шуплеста плът.

— Не си ли обядвал? — попита Марсел. — Да не би да не смееш да се прибереш?

— Уви! Прибрах се — каза Жан.

— И какво? Драма?

— Нещо такова. — Жан направи няколко крачки и спря пред празния триножник. — Знаеш ли какво ми хрумна преди малко? Да помоля стария Мартен да ме обучи за печатар, без да казвам на баща ми. И в деня, в който усвоя занаята, се махам от къщи.

Трябваше да се досетя. Очите на Жак заблестяха от недоверчиво възхищение; прекалено много заблестяха.

— Защо? — попита Марсел. — Какво ще спечелиш от това?

— Не искам да прекарам целия си живот във фалшива ситуация.

— Да не мислиш, че има справедливи ситуации — каза Марсел, отряза в тигана огромно парче наденица и го налапа. — Дай да хапнем.

— А сега — каза той, когато се нахраниха — изчезвай. Имам работа.

— Изчезвам — казах.

Погледнах Жак. Времето беше толкова хубаво, нямах желание да оставам сам.

— И ти ли имаш работа? Не искаш ли да се поразходим?

Той поруменя от учудване и удоволствие.

— Няма ли да ти досаждам?

— Няма, след като ти предлагам.

Отидохме да седнем в парка „Монсури“, близо до езерото. Един лебед се разхождаше във водата, наоколо бе пълно с деца.

— Голям късмет имаш — каза Жак. — Сякаш винаги знаеш какво трябва да направиш.

— Ако не те мъчеха толкова скрупули на интелектуалец…

— Но аз съм интелектуалец — каза Жак.

Свих рамене.

— Тогава примири се. Продължавай да учиш философия.

— Да действаш заради самото действие, би било чиста измама — каза той. — Но може би колебанията ми също са измама.

В погледа му се четеше неувереност. Беше толкова млад, толкова пламенен — би трябвало да му е лесно да живее, човек би си казал, че е нужно само да се остави на течението.

— Твърде стеснителен си — казах. — Докато се питаш дали каузата на пролетариата е твоя кауза, тя няма да бъде твоя. Достатъчно е да кажеш: това е моята кауза.

— Да — каза Жак. — Но не мога да го кажа без причина.

За миг Жак мълчаливо се загледа в големия бял лебед, после се усмихна.

— Ще ти покажа нещо.

— Давай.

Той се поколеба, после бръкна в джоба си.

— Стихотворение, последното ми стихотворение.

Не разбирах много от поезия. Но стихотворението ми хареса.

— Струва ми се, че е хубаво стихотворение — казах. — Във всеки случай ми харесва. Много ли други си написал?

— Няколко. Ще ти ги покажа, ако искаш.

Изглеждаше истински зарадван.

— Марсел какво казва?

— О! Нали знаеш, Марсел ми е брат — смутено каза Жак.

Подозирах, че Марсел смята брат си за млад гений. Кой впрочем беше този, когото започвах спокойно да убивам до езерото, в което плуваше лебед под безстрастния поглед на майките, довели тук децата си? Какъв не е бил преди това?

От този ден нататък прекарвах всеки ден в печатницата. „Искам да усвоя техниката“, обяснявах на баща ми. На свой ред се къпех в миризмата на труда, в мъртвата светлина на лампите със зелени абажури. „Не се проветрява достатъчно — казвах на стария Мартен. — Добре е да се монтират още вентилатори. Би трябвало да поговорите с баща ми.“ Той подръпваше мустака си и казваше: „Винаги е било така“. Бяха шепа стари работници, които приличаха повече на домашна прислуга, отколкото на истински пролетарии; ненавиждах почтителните им гласове и упоритото им примирение. Винаги е било така, ами именно! Трябваше да се преодолее инерцията в съществуването на всички тези неща, които никой не бе избирал. Самият аз, седнал пред клавиатурата на линотипа, отново се избирах. „Ще го направя.“ Докосвах работната си престилка от сив док — ще затворя вратата след себе си, ще вървя по улицата с високо вдигната глава, с празни ръце. Няма да съм Бломар-младши, а само човек, истински, неопетнен човек, зависещ само от себе си. Вдигнах глава и срещнах погледа на един млад работник, който бързо отклони очи. Под прашната ми престилка отгатваше костюма от светъл туид. Ако бях се опитал да го заговоря, щеше да ме вземе за провокатор. Все още бях синът на шефа.

— Кога ще се решиш? — казваше Жак.

— Когато истински усвоя занаята.

Така изминаха две години. Бях станал добър печатар. Познавах всички тайни на набора и на печата. Но още не си тръгвах.