Симона Бовуар: Кръвта на другите

Тя отвори очи; той я прегърна. Отворените й очи вече не виждаха. Елен! Вече не чуваше. Нещо е останало, нещо, което още не отсъства от себе си, но вече отсъства от земята, отсъства от мен. Очите й все още са поглед, застинал поглед, който вече не е поглед към нищо. Няма вече дъх. Тя каза: щастлива съм, че си тук. Но аз не съм тук. Знам, че нещо става, но не съм в състояние да го наблюдавам. Това не се случва нито тук, нито другаде, то е отвъд всяко присъствие. Отново има дъх. Очите й се замъгляват, светът се откъсва от нея, рухва; и все пак тя не се плъзва вън от този свят; точно в този свят тя става мъртвата Елен, която държа в прегръдките си. Устните й са се разтегнали в гримаса. Вече няма поглед. Той затваря клепачите над безжизнените очи. Любимо лице, любимо тяло. Това беше твоето чело, това бяха твоите устни. Ти ме напусна, но аз все още мога да милея за отсъствието ти. То пази лицето ти, то е тук, присъстващо в тази неподвижна форма. Остани; остани с мен…

Той вдигна глава. Дълго бе стоял така, с чело положено върху безмълвното сърце. Тази плът, която е била твоя. Отчаяно се взира в застиналото лице. То си беше същото, но нея вече я нямаше. Тленни останки. Образ. Няма никой. Ето че отсъствието й е изгубило контурите си, ето че вече се е плъзнала извън света. А светът е цял, също като вчера. Нищо не му липсва. Нито една пукнатина. Това не изглежда възможно. Сякаш тя не е била нищо на земята.

Сякаш аз не съм бил нищо. Нищо и всичко; присъстващ за всички хора в целия свят и завинаги разделен от тях; виновен и невинен като камъчето на пътя. Толкова тежък и безтегловен.

Стресна се. Някой чукаше. Отвори вратата.

— Какво има?

— Нужен ми е отговорът ти — каза Лоран, направи една крачка и погледна към леглото.

— Да — каза Бломар. — Свърши.

— Страда ли?

— Не.

Погледна прозореца. Денят се раждаше. Минутите зовяха минутите, гонеха се, блъскаха се една друга, безкрайно. Тръгвай. Решавай. Камбаната бие отново, ще бие до смъртта ми.

— Адската машина може да се постави след час — каза Лоран. — Съгласен ли си, или не?

Погледна леглото. За теб съм само невинен камък — ти беше избрала. Тези, които ще разстрелят утре, няма да са избирали; аз ще съм скалата, която ще ги размаже, и проклятието ще ме застигне — завинаги ще остана за тях другият, завинаги ще бъда за тях сляпата сила на неизбежността, завинаги ще съм разделен с тях. Но ако защитавам онова висше благо, което придава невинност на всички камъни и скали, онова благо, което спасява всеки човек от всички други и от мен самия — свободата; тогава страстта ми няма да е била напразна. Ти не ми донесе покой, но защо да искам покой? Ти ми даде смелост да приема веднъж завинаги риска и страха, да понеса престъпленията си и угризението, което безкрайно ще ме разкъсва. Няма друг път.

— Не си ли съгласен? — попита Лоран.

— Напротив — каза той. — Съгласен съм.

„Братя Карамазови“. Изд. „Захарий Стоянов“, 2003. Превод Д. Подвързвачов, С. Андреев. — Б.пр.

Тук: значки с цветовете на френското знаме. — Б.пр.

Двойно пресеченият лотарингски кръст става емблема на Френската съпротива. — Б.пр.

На 11 ноември 1940 г. манифестантите пред Триумфалната арка размахват въдици като символ на Дьо Гол („gaulle“ означава „пръчка за въдица“). — Б.пр.