Симона Бовуар - Кръвта на другите

— Харесва ми, че ще започнем с Гестапо — казва Лоран.

Гледам къдравите му коси, сините му очи, ясно очертаната му уста, никога не съм го разглеждал толкова. Не прилича на Жак, но кръвта му има същия цвят.

— Изпразни ли джобовете си?

— Не бой се. — Измъква от портфейла си фалшива лична карта и я съзерцава доволно. — Страхотна е. Я кажи, имаме ли вести от Перие?

— Не, никакви. Все още е в отделна килия. Щом го преместят в лагер, ще се опитаме да се свържем с него.

— Изглежда, са намерили Сенже удушен в килията му — каза Дениз. — И свещеникът твърди, че никога не е мислел да се души.

— Напълно възможно е.

Гледам стенния часовник. Десет и пет, още е твърде рано. Ставам и се приближавам до Марсел.

— Е? Как върви шахът?

Той вдига глава.

— Вече не ми е до това — казва. — Не мога да правя две неща наведнъж.

— Радвам се, че отново рисуваш.

— И аз. — Усмихва се. Разбира, че ми се ще да говорим, да говорим за друго. — Голям глупак бях.

— Вече не ти ли се струва нелепо да рисуваш?

— Не — казва Марсел. — В лагера го разбрах. Поискаха от мен стенопис за украса на библиотеката. Ако беше видял с какви очи ме гледаха! Забележително нещо е искреното възхищение. Това промени схващанията ми.

— Винаги съм мислел, че ти липсва главно публика — казвам.

— Бях и прекалено самонадеян — казва Марсел. — Исках картината ми да съществува сама за себе си, без да има нужда от никого. А истината е, че дължи съществуването си на другите. И това е много вълнуващо. Защото аз ги принуждавам да я накарат да съществува. — Той се усмихна със загадъчна и малко жестока усмивка. — Разбираш ли? Те са свободни, а аз идвам и изнасилвам свободата им — изнасилвам я, като я оставям свободна. Това е далеч по-интересно, отколкото да правя предмети.

— Да. — Гледам го с любопитство. — Затова ли вече се интересуваш какво става около теб?

— Естествено — отвръща Марсел. — Искам да подбера зрителите си.

Поставям ръка на рамото му. С него всичко е наред. Впрочем аз никога не съм се безпокоил за него особено. Знам, че никога не прави друго, освен това, което иска. Поглеждам Дениз.

— Онзи плешивият още ли броди насам?

— От три дни не съм го виждала. — Дениз се усмихва. — Сигурно съм сънувала. Той изобщо не се е занимавал с нас. Няма причина да се занимава с нас.

— Разбира се.

Тя говори с благоразумен тон; но под очите й има сенки. Нощем сънува кошмари, а през деня дебне през решетките на градинската ограда. Знам, че няма да отстъпи, че няма да ни предаде. Ще е на висотата на всички задачи. Но не е избирала да умре; избрала е само определен начин да живее. Бои се. А смъртта може да дойде, смърт, която ще е глупаво произшествие, като въжето, което се къса, течението, което ви отнася. „Чудесно е да оставяш хората свободни.“ Къде е нейната свобода?

— Още малко топло кафе? — пита тя.

— Може.

Напълва чашите ни. Десет и двайсет е. Лоран пие кафето си с влажно примляскване. Той е невъзмутим. Охотно би приел да умре, но е убеден, че няма да умре, след като работи с мен. Дали съм помислил за всичко? Проверил бях предпазителя, бях помислил за всичко. Оставям чашата си.

— Да вървим! — казвам.

Дениз ме гледа стъписано.

— Как? С Лоран ли отивате?

— Разбира се.

— Но вие не трябва да отивате — казва тя. — Какво ще стане с движението, ако ви се случи нещо?

— Знам, че генералите умират в леглата си. Но нямам душа на генерал.

— Трябва да си купите една — казва Дениз. — Добре знаете, че никой не може да ви замести.

— Искате да оставя другарите да рискуват живота си, а аз да си сърбам кафето? После няма да мога да се понасям.

Дениз ме гледа с укор.

— Прекалено много мислите за себе си — казва тя.

Думите й ме жегват. Права е. Може би защото съм буржоа, все се занимавам със себе си.

— Личните ви скрупули не ни интересуват — продължава тя строго. — Доверили сме ви се като на ръководител, който поставя партията над всичко. Нямате право да ни предавате.

Поглеждам Лоран. Той ни слуша безразлично. Всичко, което аз правя, е добре направено. Поглеждам Марсел.

— Ти как смяташ?

Той се смее.

— Както и ти.

— Да — казвам на Дениз. — Права сте. Няма вече да правя така. Но този път ще придружа Лоран. Трябва да сме двама, а не мога да отложа експедицията. — Изправям се. — Освен това искам да видя с очите си как става.

— Ще повдигна въпроса пред Комитета — казва Дениз. — Отсега съм сигурна в решението им.

— Хубаво — казвам.

Излизаме. Велосипедите ни се плъзгат в нощта, побутвайки пред себе си кръгче светлина. В торбата ми, под лука и морковите, лежи нещо като консерва сардини с безобиден вид. Вдясно от нас, в тъмнината, слабо черно проблясване и мирис на свежо — Сена. Чували с пясък препречват пътя ни. Слизаме от велосипедите, прекарваме ги от другата страна, после продължаваме нататък. Влезли сме в Париж. Градът изглежда заспал; по улиците няма жива душа, къщите са кубове от тъмен камък. Само те презрително отказват да закрият прозорците си и сградите им блестят — в дъното на авенюто се забелязва голям светъл правоъгълник. Пъхам ръка в торбата, хващам консервата със сардини; Лоран кара зад мен и знам, че и той стиска в ръка твърдия и студен метал. Приближаваме се към светлия правоъгълник отдясно. От другата страна на прозорците се виждат мъже в сини униформи с жълти нашивки, има ги от горе до долу, на всички етажи на къщата. Пред вратата е спрял автомобил, до който стоят германски офицери. Обръщам се.