Симона Бовуар - Кръвта на другите

— Ще ми направите ли честта да танцувате с мен? — попита хер Бергман.

— С удоволствие — каза Елен и стана.

Прегърна ме и танцувахме, знамената плющяха под синьото небе, той стоеше прав на естрадата; говореше и всички пееха. „Това е мое — мислеше тя разстроено, — това е моето минало. Него ще отнеса в Берлин. Ще отида в Берлин с цялото си минало.“ Хер Бергман здраво я притискаше към себе си. Той танцуваше добре, но твърде усърдно. Двамата съгласуваха стъпките си, но телата им оставаха самотни. Тя помисли: „Той ме е прегърнал“. Хвърли поглед към огледалото. В прегръдките му. Аз. Виждаше се. И Дениз я виждаше, Марсел я виждаше, Ивон я виждаше, Жан я виждаше. Мен виждат.

— Извинете ме — каза тя, отдръпна се и се отправи към масата.

— Какво има? — попита хер Бергман с бащински тон и добави усмихнато: — Толкова ли лошо танцувам?

— Не. Просто съм ужасно изморена.

Седна и не се опита да се усмихва. Вече не искаше да се усмихва. „Те ме виждат, те съществуват. Жан съществува. Опря глава на ръцете си. Не исках да страдам, затова лъгах; истината е, че съществувам. Не съм спирала да съществувам. Именно аз ще замина за Берлин, с цялото си минало. Мен ще е държал в прегръдките си. Моя живот живея в момента.“

— Пийнете малко шампанско — каза хер Бергман загрижено.

— Благодаря.

Отпи глътка от газираната течност. „Лъгах, за да забравя, за да си отмъстя. Мой беше изборът да лъжа, да съм тук, до този мъж.“ Хилядите остриета едновременно прободоха сърцето й. „Съществувам и съм изгубила Жан завинаги.“

— По-добре ли сте?

— Да — отвърна тя.

Познаваше тази продължителна жалба на сърцето си, познаваше биенето на сърцето си и вкуса на слюнката в устата си. Това съм аз. Аз съм. Нашето поражение. Тяхната победа. Нашите пленници. Погледна хер Бергман.

— Не мисля, че мога да замина за Берлин — каза тя.

Убих те за нищо, смъртта ти не беше необходима — можех аз да отида; или да изпратя Жана или Клер. Защо Жана? Защо Клер? Защо теб? Как посмях да избера? Спомням си, той казваше: трябва да действаме, за да постигнем това, което искаме. Казваше го. Беше вчера. Вече нищо не мога да казвам. Нито „той беше прав“, нито „той сгреши“. Но след като не мога да кажа нищо, този глас трябва да замълчи. Животът ми трябва да замълчи.

Гласът говори и историята следва своя ход. Моята история. А ти мълчиш, очите ти остават затворени. Скоро ще съмне. Ти ще замлъкнеш завинаги, а аз ще говоря на висок глас. Ще кажа на Лоран: „Върви“ или „Недей да вървиш“. Няма да говоря.

Той говореше. Знаеше какво иска и говореше, докато обикаляше по пустите улици, говореше в стаята си, говореше в Париж, в неделя говореше в стопанствата на Морван, в стопанствата на Нормандия и Бретан със селяните, които бяха заровили оръжието си. Селяните го слушаха, работниците и буржоата го слушаха. Слушаха го в Англия и понякога вечер радиото му отговаряше: „По гробовете ще разцъфтят макове“. В полетата на Нормандия и Бретан самолети хвърляха картечници и гранати.

— Скоро започва. Истински.

Бяха наели край града усамотен павилион и господин Бломар се съгласи да ги снабдява с материали за печатане. Печатница. Арсенал. Ще идем да приберем оръжието с камионетката. И всичко ще започне. Нещо ще се случи, чрез мен, а не въпреки мен — защото ще съм го искал.

Стресна се. Някой чукаше.

Не го познах веднага. Главата му беше обръсната и си бе пуснал рошава брада.

— Марсел!

— Е, да! Марсел.

Смееше се.

— Какво правиш тук? Избягал ли си?

— Да не мислиш, че са ми дали пропуск — каза Марсел.

Влезе в стаята ми и се огледа доволно.

— Виж ти! Все още имаш мои картини — забеляза той и мълчаливо ги заразглежда.

Хванах го за рамото.

— Не мога да повярвам, че си тук — казах.

— Тук съм — потвърди той.

Извадих от долапа парче хляб и масло.

— Сигурно си гладен?

— Бих хапнал — каза Марсел и седна. — Вярно ли е, че в Париж гладуват?

— Не още — отвърнах.

Сложих на огъня тенджера с картофи. Марсел беше тук, с голямата си глава, с едрите си ръце, с тайнствения си канибалски смях; изпълваше стаята ми. Истински му се радвах.

— А ние мислехме, че вече си на път за Германия!

— О! Те точно там искаха да ме изпратят — каза Марсел.

— Трудно ли се измъкна? Измъчи ли се?

— Не. Обичам да ходя пеш — каза Марсел, намаза с масло парче хляб и вдигна глава. — Разказвай. Какво става тук?

Свих рамене.

— Германците се разхождат по булевардите, а? — каза той. — Седите до тях в метрото? Питат ви как да стигнат там, закъдето са тръгнали, и вие ги упътвате?