Симона Бовуар - Кръвта на другите

— Провал — казвам на Лоран. — Карай след мен.

Задминаваме ги; те не виждат ръцете ни. Караме по авенюто, после завиваме надясно. Забавям.

— Тъпо — казва Лоран.

— Няма да стоят там цяла нощ. Да се поразходим малко.

Разочарован съм. Вчера следобед нямаше автомобил; в главата ми нямаше автомобил, а той е там, чисто и просто, и изглежда толкова нормален. В главата ми весело се прибираме да спим у Мадлен. А в действителност? Намерили са го удушен в килията му… Дълго въртим педалите в мълчание.

— Да се върнем да видим.

Отново сме в горния край на авенюто; слизаме надолу, без да бързаме — платното е пусто. Едно самотно ченге се разхожда по тротоара; забавям, прицелвам се в осветения квадрат и хвърлям кутията.

— Готово!

Зад нас — шум на счупено стъкло, взрив, викове, свирене. Авенюто е с лек наклон, бяга с пълна скорост под колелата ни. Зад нас свирят. Първи завой надясно. Продължават да свирят. Втори завой наляво. Бясно въртим педалите. Когато си поемаме дъх, наоколо цари тишина. Улиците спят, небето спи. Човек би казал, че нищо никога никъде не се случва.

— Видяхме им сметката — казва Лоран.

— Мисля, че да.

— Не е голямо постижение. Твърде лесно е.

— Още не са свикнали. Изчакай малко.

Караме, без да бързаме. Топло ми е, чувствам се лек. Лесно е да правиш каквото искаш; всичко е лесно. Утре ще продължим. Други сгради ще избухнат. И влакове, складове, заводи. В пансиона „Колибри“ сме и пием пунш с Мадлен край огъня. Там отнасят мъртвите и ранените, крещят заповеди, разстрелват ни. А ние гледаме как пламва пуншът, спокойни и изгубени като вдън гора.

На другия ден на обед Мадлен идва да ме чака на изхода на печатницата.

— Добра работа — казва тя. — Осем мъртви и не знам колко ранени. Кварталът ври и кипи.

С леко сърце вървя по улиците на Клиши — тези мъртъвци не ми тежат на душата. Никаква следа няма по лицето ми, по ръцете ми; разминаваме се, виждат ме и не ме виждат; аз съм само безобиден минувач. В печатницата другарите ни гледат без изненада. Изобщо нямаме вид на осъдени на смърт. Ден като всички други. Вечерта трябва да вечерям с родителите ми; в седем часа слизам в метрото и виждам червения афиш, залепен върху белия фаянс.

— Видя ли? — пита майка ми.

— Кое?

— Афишите. Имало е атентат през нощта. За наказание са разстреляли дванайсет заложници.

Тя ме гледа, очите й са хлътнали, бузите й са зачервени, има вид на стара жена. Нарежда с безизразен глас:

— Ако не заловят авторите на атентата до три дни, още дванайсет заложници ще бъдат разстреляни.

— Знам — казвам. — Започва се.

— Дават петстотин хиляди франка награда за полезна информация — обявява баща ми подигравателно.

— Дали няма да се предадат? — чуди се майка ми. — Или ще оставят да разстрелят още дванайсет невинни?

Ръцете ми не треперят, не съм се изчервил. И все пак по ръцете ми, по лицето ми има следи, усещам ги; майка ми ги вижда и погледът й ме изгаря.

— Не могат — казвам. — Ако се предадат, никога повече няма да могат да продължат.

— Имат дълг към каузата — казва баща ми.

Много е горд. Сякаш той е хвърлил бомбата и не съжалява за действието си — силен мъж е.

— В такъв случай не би трябвало да правят такива неща — казва майка ми. — Заради тях убиват французи.

— А знаеш ли какво става в Полша? — казвам. — Качват евреите във влакове, затварят херметично вагоните и пускат газ в цялата композиция. Искаш да станем съучастници в тези кланета? В този момент убиват някого.

— Нима тази бомба ще спаси живота на един-единствен поляк? — възразява майка ми. — Само двайсет и четири трупа повече, това е всичко.

— Това са трупове, които тежат много — казвам аз. — Мислиш ли, че след това думата „сътрудничество“ все още има някакъв смисъл? Мислиш ли, че ще могат да ни се усмихват като по-големи братя? Сега между тях и нас има прясна кръв.

— Тези, които искат да се борят, да се борят и да проливат собствената си кръв — казва майка ми и прекарва ръка в косите си. — А тези хора не са искали да умират, не са ги питали. — Гласът й потрепери. — Нямат право, това е убийство.

Свивам рамене безпомощно. В гърлото ми е заседнала буца. За щастие, баща ми взема думата, обяснява. Старата миризма на мастило и прах се разнася в галерията, някога тя ме задушаваше, някога драсках килима под пианото — малкото на Луиз е мъртво. Безвъзвратно мъртво, завинаги. Отнел съм живота им завинаги, единствения им живот, никой няма да го изживее вместо тях. Те дори не ме познават, а аз съм им отнел живота. Някой чука на вратата. Марсел четеше в ателието с крака на масата и аз почуках на вратата. Стига. Стига. Знаех го. Исках го. Утре продължаваме.