Симона Бовуар - Кръвта на другите

„Защо? Защо“, помисли Елен разстроено.

Плачеше, но и тя стоеше неподвижно като другите и гледаше. Стоеше там и присъствието й нищо не променяше. Пресече площада. „Все едно че не съществувам. А съществувам. Съществувам в затворената си стая, съществувам в космическата пустота. Не се броя. Аз ли съм виновна?“ Пред Пантеона немски войници слизаха от туристически автобус. Изглеждаха по-скоро изморени, не приличаха на онези бодри победители, които викаха „Хайл!“ по пътищата. „Гледах как преминава Историята! А това беше моята история. Всичко се случва на мен.“

Влезе в църквата. Гласът на органа отекваше под каменните сводове. Големият кораб бе пълен с хора, които се молеха, малките деца до майките си, семейно, със сърце, изпълнено с музика, със светлина и с мирис на тамян. В дъното на един параклис, зад завесата от дим, издигащ се от свещите, Светата Дева се усмихваше невинно. Елен докосна Ивон по рамото.

— А! Вече си тук! Е?

— Видях майка ти — каза Елен и коленичи до Ивон. — Агентите се държаха много възпитано. Разбраха, че е болна, и ще я оставят на мира. Тя каза да не се безпокоиш за нея.

— Така ли каза? — учуди се Иван.

— Да. Много е добре. — Елен отвори чантата си. — Вземи, донесох ти мечето. Липсваше му.

— Колко си мила! — каза Ивон.

— Сега ще се заемем с теб. Ще отида да видя Жан. Той би могъл да те прекара през линията.

— Ще видиш Жан?

— Дениз ми бе казала да се обърна към него в случай на нужда.

— Не ти ли е неприятно?

— Не, защо? — Елен се изправи. — Стой тук. Ще се върна възможно най-бързо.

— Дръж — каза Ивон. — Вземи ги. — Тя подаде на Елен букетчето теменужки. — И благодаря — добави с глух глас.

— Не ставай глупава — каза Елен.

Премина през църквата. Органът не свиреше вече; слаб звън се разнасяше в тишината, свещеникът вдигаше над главата си златната дарохранителница. Елен тръгна по улица „Суфло“, извади велосипеда си и го яхна. „Отивам при Жан.“ Не се вълнуваше, беше съвсем естествено. Не се боеше, не очакваше нищо от него. „Рут! Моя малка Рут!“ Той не би могъл да заличи този вик, вика, който никога вече нямаше да спре да чува. И нищо друго нямаше значение. „Рут! Рут!“ По улиците настъпваше краят на неделята, неделя в църквата, неделя около масите за чай и в уморените сърца. „Моята история, която се изживява без мен. Спя и понякога гледам — и всичко се случва без мен.“

Изкачи стълбите и се заслуша с ухо на вратата. Вътре се чуваше някакво стържене. Той беше там. Елен позвъни.

— Добър ден — каза тя.

Гласът й се задържа в гърлото. Не бе мислила, че ще я гледа с тези очи. Без да се усмихва. Направи усилие и се усмихна първа.

— Мога ли да те видя за пет минути?

— Разбира се. Влизай.

Тя влезе, седна и много бързо заговори:

— Спомняш ли си приятелката ми Ивон? Търсят я, за да я изпратят в Германия. Дениз ми каза, че можеш да я прехвърлиш в свободната зона.

— Би могло да се уреди — каза Жан. — Има ли пари?

— Не — отвърна Елен. Сети се за светлото манто и за хубавия костюм, които висяха в гардероба й. — Ще има малко, но не веднага.

— Няма значение. Кажи й към пет часа да отиде у господин Ланфан на улица „Орсел“ 12. Той ще я очаква.

— Ланфан, „Орсел“ 12 — повтори Елен.

И после думите излязоха от устата й внезапно. Не бе мислела да ги изрича, те просто се наложиха с такава очевидност, че й се стори да е дошла специално, за да ги каже:

— Жан, искам да работя с вас.

— Ти ли?

— Нямаш ли работа за мен?

Той я изгледа.

— Знаеш ли какво правим?

— Знам, че помагате на някои хора. Знам, че правите нещо. Нека и аз правя нещо!

— Почакай — каза той. — Трябва да помисля.

— Нямаш ли ми доверие?

— Да ти нямам доверие! — каза Жан.

— Сигурно са ти казали, че мислех да замина за Германия. — Тя се усмихна. — Но не заминах.

— Защо искаш да работиш с нас?

— Бъди спокоен — каза тя. — Не е заради теб.

— Не съм си го и помислял.

— Би могъл да си го помислиш. — Огледа стаята. Нищо не се бе променило. Любовта ми не се е променила. — Не. Не е, за да се намеся отново в живота ти.

— Работата е опасна — каза Жан.

— Няма значение. — И следващите думи не ги беше обмисляла предварително. И все пак те бяха там, готови да бъдат изречени. — Вече не живея. Като мъртва съм. Спомняш ли си, когато веднъж ми каза, че можем да приемем смъртта, ако тя придава на живота ни смисъл. Мисля, че беше прав.

— Ти ли говориш така? — каза Жан.

— Смяташ, че съм се променила?

— Не. Все някога трябваше да стигнеш дотам. — Той се замисли. — Караш ли кола?