Симона Бовуар - Кръвта на другите

Мина през външната врата; на прага стояха двама агенти, от къщата долитаха възбудени гласове; захлопваха се врати, тежки предмети падаха с глух шум на пода; жена крещеше с дрезгав глас на непознат език. По стълбите Елен срещна един агент, който носеше бебе на ръце; изглеждаше несръчен и смутен. Елен спря на площадката на втория етаж. Вратата беше отворена и в малкия апартамент се чуваха гласове. Елен влезе.

— Ивон!

От стаята в дъното излезе друг агент.

— А! Ето ви! — каза той.

— Не съм Ивон — каза Елен.

— Сега ще разберем. Влезте тук.

Елен се поколеба за миг. Вратата на забранената стая, пълна с нощ, с кошмари и с мирис на лудост беше широко отворена; лампата беше запалена и до леглото стояха двама агенти. Госпожа Коц лежеше под завивките, само главата й се подаваше, глава с остригана коса, с издути и покрити с черни косъмчета бузи.

— Къде е Ивон? — попита тя.

— Имате ли документи? — каза агентът.

Елен извади от чантата си личната си карта и купоните си за храна.

— Какво става?

— Къде е Ивон? — повтори госпожа Кац. — Тя никога не стои толкова дълго навън.

Агентът разглеждаше документите и си записваше нещо в тефтера.

— Добре — каза той разочаровано. — Какво правите тук?

— Дойдох да видя приятелката си.

— Не знаете ли къде е?

— Не.

— Сигурно всеки момент ще се върне — каза госпожа Кац умолително.

— Най-добре й кажете да не се опитва да бяга — каза агентът. — Утре ще дойдат германците да я потърсят. И ако не я намерят, няма да са особено търпеливи.

Двамата мъже излязоха от стаята и външната врата се захлопна.

— Тя ще ме убие! — извика госпожа Кац и затвори очи. — Ах! Отивам си, отивам си. Дайте ми сиропа, бързо.

Елен взе едно от шишенцата на нощното шкафче и напълни една лъжица.

— Благодаря. — Госпожа Кац и дълбоко въздъхна. — Кажете й бързо да се връща. Те ще ме убият!

— Не мисля, че ще ви убият — каза Елен. — Не бойте се. Довечера ще дойда пак. Ще се погрижа за вас.

— А Ивон? Къде е Ивон?

— Нямам представа — каза Елен. — Доскоро.

Затвори вратата след себе си. На масата на Ивон имаше ножици, фуркети, макари и една празна ваза. На дръжката на прозореца висеше синя вълнена рокля с бяла тропоска. Сякаш щеше да се прибере след пет минути. Бе купила теменужки. Само че вазата ще остане празна, тя няма да се върне. На етажерката, където подреждаше книгите си, се мъдреше плюшеното мече, което Елен бе откраднала за нея преди десет години — вече изглеждаше осиротяло. Елен го взе и го прибра в чантата си.

На стълбището вече не се чуваше никакъв шум; цялата къща като че ли бе опустяла. Елен тръгна нагоре по улицата. Цветарката седеше на сгъваем стол до зелената кола. Ивон вече нямаше да купува цветя от нея, нямаше вече да влиза в хлебарницата. Къде ли ще отиде? Сама, изгубена, без приятели… А аз бях спуснала завесите и си лакирах ноктите!

Рязко спря. На площад „Контрескарп“ четири автобуса бяха паркирали до тротоарите; два от тях, до разделителната ивица, бяха празни; онези вдясно бяха пълни с деца, охранявани от агенти. Откъм улица „Муфтар“ се зададе дълга върволица от жени, оградени от други агенти. Жените вървяха две по две и държаха вързопи в ръце. Малкият площад беше тих като селски мегдан. Зад прозорците на големите автобуси се виждаха малки мургави и подплашени личица. Около площада стояха неподвижни хора. Гледаха.

Жените прекосиха разделителната ивица и се отправиха към празните автобуси. Една от тях държеше за ръка малко момиченце, съвсем малко момиченце с кестеняви плитки, завързани с червени панделки. Един агент се приближи до тях и каза няколко думи, които Елен не чу.

— Не — каза жената. — Не.

— Хайде — каза агентът. — Не създавайте проблеми. Ще ви я върнат по-късно.

Той вдигна детето.

— Не, не — каза жената и се вкопчи с две ръце в агента. Гласът й се извиси над площада. — Рут, моя малка Рут!

Детето започна да пищи. Елен стисна юмруци, очите й се напълниха със сълзи. Нищо ли не можем да направим? Ако всички се спуснем към агента? Ако изтръгнем детето от ръцете му? Но никой не помръдваше. Агентът качи Рут на един от автобусите вдясно. Тя плачеше. Вътре няколко деца също се разплакаха.

Жената стоеше неподвижно насред площада. Автобусът тежко потегли.

— Рут! Рут!

Жената протегна ръце и се затича след автобуса. Носеше сандали с изтъркани високи токчета и тичаше с непохватни и неравномерни движения. Един агент я следваше с големи мъжки крачки, без да бърза. Тя отново извика: "Рут! " с пронизителен и отчаян вик. После спря на ъгъла на улицата и обхвана главата си с ръце. Малкият площад беше съвсем спокоен и тя стоеше там, насред синята неделя, обхванала главата си с ръце, с разбито сърце. Агентът постави ръка на рамото й.