Симона Бовуар - Кръвта на другите

— Карам много добре. Имам добри рефлекси.

— Тогава можеш да ни направиш голяма услуга. — Той замълча, после продължи. — Уверена ли си в себе си? Ако те арестуват, ще мълчиш ли? Трябва да знаеш, че ако ни разкрият, незабавно ще ни разстрелят.

— Да — каза Елен. Поколеба се, после добави: — Вие помагате на хората. И… това ли е всичко?

— Не е всичко.

— А! И ти си се променил — каза тя.

— Не чак толкова — възрази той.

Гледаше пред себе си с тъжен вид. „Неспокоен е, самотен е… не съумях да го обичам — мислеше Елен. — Не е прекалено късно. Винаги ще го обичам.“ Стана.

— Дай ми знак веднага щом решиш как можеш да ме използваш.

— След два или три дни. — Той я погледна и се усмихна. — Толкова се радвам, че те видях.

Елен прекара език по устните си. Страх я беше да не се разплаче.

— Знаеш ли, мисля, че разбрах — каза тя. — Не трябваше да правя това, което направих. Аз… Беше отвратително от моя страна.

— О! И аз имах вина — каза Жан.

Загледаха се един в друг мълчаливо, нерешително.

— Довиждане — каза тя. — Бих искала да не ме мразиш вече.

Отвори вратата и слезе по стълбите, без да изчака отговора му.

Елен отвори остъклената врата. Чакълът проскърца под краката й. Нощта бе гореща, към тъмното небе се издигаше свеж мирис на зеленина. Седна на малката дървена пейка до стената. „В края на краищата никога не се е случвало нищо лошо“, помисли тя. Далече в долината изсвири влак; летеше, невидим, със спуснати завеси. „Не трябва да си мисля за това. Всеки път може да се случи.“ Откъсна листо от едно лаврово дърво и го размачка между пръстите си. „Вече не ме е страх.“ Чувстваше се лека и щастлива като през най-хубавите вечери на детството си, когато си почиваше в прегръдките на един бащински настроен Бог. Какво ли е да си мъртъв. Никога не си мъртъв. Никой няма да е мъртъв. Аз съм жива. Винаги ще бъда жива. Усещаше как животът тупти в гърдите й, усещаше, че този момент е вечен.

— Елен!

Червена светлинка на цигара пронизваше мрака. Позна Жан.

— Елен, моля те — каза той. — Не отивай тази вечер!

— Недей — каза тя. — Ще отида.

— След неуспех не трябва да се продължава веднага. Може да са ви забелязали на пътя. Изчакай няколко дни.

— Те няма да чакат. Утре може да го отведат в друг лагер. Няма време за губене.

Жан седна до нея.

— Ако не ставаше дума за Пол, щеше ли да го направиш?

— Става дума за Пол.

— Дениз няма отношение към Пол.

— Тя е съгласна. Двете сме екип. — Елен се замисли, после продължи: — Но ще ти предложа нещо. Този път ще отида сама.

— Не. При най-малкия гаф, ако си сама, си изгубена. — Той смачка цигарата с пета. — Идвам с теб.

— Ти? Ти не трябва да участваш в никоя експедиция. Това е абсолютно правило.

— Знам — каза Жан. — Изпращам хората на смърт и дори не споделям съдбата им.

— Нищо не би се променило, ако я споделиш — каза тя.

Замълчаха.

— В случай на опасност няма да съм с теб. Не мога да понеса това.

— Ще бъдеш с мен — каза тя. — Разстоянието е без значение. Ти си винаги с мен.

Той я прегърна през раменете и тя опря буза в неговата.

— Права си — каза той. — Сега вече нищо няма да ни раздели, никога.

— Знаеш ли — подзе Елен, — първите пъти ме беше страх. Но съм толкова щастлива, че вече не мога да се страхувам.

— Любов моя — каза той.

От другия край на градината някой извика:

— Елен!

Елен стана.

— До утре. Обади се на Лами, че може да даде сигнала. Ще бъдем там след час.

— Ти само внимавай — каза Жан. — И се връщай бързо. — Той я притисна към себе си. — Върни се при мен.

Пусна я и тя се отправи към гаража.

— Ето, готова съм — каза тя.

Дениз затвори капака на камионетката, в която бяха натрупани денкове с мръсно бельо. Едно шалче криеше косите й.

— Всичко е наред — каза тя.

Елен завърза шал под брадичката си.

— Взехте ли костюма? Документите?

— Взела съм всичко необходимо.

Качиха се в колата. Елен седна на волана.

— Жан не искаше да тръгваме. Казва, че е неразумно.

— И на мен ми го каза. Но Пол със сигурност разчита на нас. И скоро нощите няма да са толкова тъмни.

Елен подкара камионетката. Там някъде, сгушен зад една барака, Пол мълчаливо се вслушваше. Лами бе яхнал велосипеда си и преминаваше покрай лагера, пеейки. Жан слизаше към гарата — тя не го бе напуснала. Сега тя вече не беше самотна, никога нямаше да бъде безполезна и изгубена под пустото небе. Сега тя съществуваше заедно с него, с Марсел, Лоран, Ивон, с всички непознати, които спяха в дървените бараки и които никога не бяха чували името й, с всички онези, които искаха друго бъдеще, дори с онези, които не умееха нищо да поискат. Черупката се бе счупила — тя съществуваше за нещо, за някого. Цялата земя бе едно братско присъствие.