Симона Бовуар - Кръвта на другите

— Да — отвърнах. — Точно така. Но може би няма да е така вечно.

Започнах да разказвам. Той ме слушаше, докато ядеше.

— Значи, сега оглавяваш терористично движение — каза той и се разсмя. — Явно никой не трябва да се отписва.

— Откриваме съпричастие и подкрепа от най-неочаквани хора — казах аз. — Можеш ли да си представиш, че се сдобрих с баща ми? Националистическата буржоазия ни протяга ръка.

— Това е добре — каза Марсел.

Все още ядеше. Въпреки брадата и бръснатия като на каторжник череп приличаше напълно на себе си.

— А ти какво ще правиш? — попитах. — Ще ти дам адреса на един другар близо до Монсо ле Мин. Той ще те прекара през линията.

— Трябва да отида там, за да ме демобилизират, така ли? — попита Марсел.

— Трябва, ако искаш документите ти да са в ред!

— Тогава ще отида — каза Марсел.

— А после? — попитах. — Пак ли ще играеш шах?

— В лагера много играх. Накрая успявах да играя на седем дъски със затворени очи.

— Как беше там?

— Спокойно. — Марсел извади лулата си от джоба. — Имаш ли тютюн?

Подадох му кесията си. Той я претегли на ръка с възхитен вид и каза:

— Толкова много тютюн?

— Там нямаше ли?

— Рядко имаше. — Той бавно натъпка лулата си. — Имаш ли работа за мен?

— Би ли работил с нас? — попитах.

— Зависи. Не искам да пиша текстове, нито да държа речи.

— Не мога все пак да ти възложа да хвърляш бомби, нито да подпалваш гаражи. Ще изгърмиш още на първия ден.

— Очевидно — каза Марсел със съжаление.

Поколебах се. Имаше една услуга, която можеше да ни направи.

— Наистина ли искаш да участваш?

— Това учудва ли те? — попита Марсел. — Смяташ, че човек може да играе на шах при всички режими?

— Политическото ти безразличие няма да ме шокира. Винаги си залагал на всичко друго, но не и на човека.

— И изгубих.

Замълчаха.

— Мога да ти предложа нещо — казах.

— Давай.

— Ами този павилион, в който ще скрием оръжието и печатарските машини, още няма наемател. Трябва ни някой, който да не участва в дейността ни. Добре е, че си женен. Няма да искаме от теб друго, освен да прекарваш времето си в рисуване или скулптиране.

— Къде е този твой павилион? — каза Марсел.

— В Мьодон.

— Мьодон — каза той кисело. — Както и да е! Не трябва да се иска прекалено.

— Само че имай предвид — казах аз, — че рискуваш живота си и живота на Дениз.

Той се усмихна.

— Дениз ще е много доволна.

— Сигурен ли си, че не приемаш само за да ми направиш услуга?

— Какво те интересува? — каза Марсел и се засмя. — Трябва да се грижиш само за интересите на каузата си.

— Не — отвърнах.

Нещо се раздвижи в мен. А мислех, че съм запушил устата на този глас. Първо Жак…

— Не бих искал да си послужа с теб като със средство.

— Нямаш още закалката на шеф — отбеляза Марсел.

— Може би — казах.

Не се усмихвах. Той ме погледна сериозно.

— Все така самонадеян си. Защо си въобразяваш, че може да ме третираш като средство? Правя каквото ми харесва.

— Добре, както искаш.

Сърцето ми все още бе свито. Защо той? Да знаеш какво искаш и да го сториш. Изглеждаше лесно. Исках оръжие, павилион, в който да го скрия, наемател в павилиона. Но не исках точно Марсел да се изложи на тази опасност. А кой друг? Защо не той, а Виньон? Целта ясно се виждаше, но не осветяваше несигурния път. Всички средства са лоши. Защо ти?

Тук съм. Ти също си тук, ти умираш, а аз те гледам. Тя се вълнува, стене: „Рут! Рут!“. Кого вика? Коя е тя самата? Вече не знам. Сега историята се развива много бързо, сякаш съм бил на дъното на водата и ми остават само няколко секунди дъх. На дъното на водата. На дъното на отчаянието. Камионетки браздят пътищата. Има дори един немски камион, който влиза в Париж, натоварен с тежки сандъци; шофьорът мисли, че пренася масло и шунка, платили са му щедро. В Мьодонската вила разтоварват мебели, дюшеци и денкове със спално бельо. Въпреки студа Лоран е по риза; потта е залепила слой прах на лицето му. Той слиза по стълбите на избата, приведен под тежестта на барута, и се смее. И ето ме в хола, където Дениз е подредила килимите и мебелите си, печката бумти и аз показвам на Лоран тънката червена линия, която криволичи върху картата на Париж.

— Виж тук, първият завой надясно, вторият наляво и след това по булеварда.

— Ясно — казва той. — Разбрах.

— Запомни ли плана?

— Наизуст го знам, мога да ти го нарисувам.

Смачквам листа хартия и го хвърлям в печката. Марсел е седнал пред една шахматна дъска и медитира. Дениз ходи напред-назад из стаята.