Симона Бовуар - Кръвта на другите

Бутна вратата на ресторанта; между бакърените тави и връзките лук висяха колбаси и шунки, окачени на дебелите греди на тавана; от двете страни на коридора се редяха ниши с подготвени за клиентите маси. Хер Бергман се изправи, леко изтрака с токове и се наведе да целуне ръка на Елен.

— Точна като мъж — усмихна се той.

Носеше елегантен тъмен костюм с твърда яка; под кестенявите му коси лицето му имаше дружелюбно и малко тържествено изражение. Направи знак и метрдотелът, накипрен в селска престилка, на свой ред направи знак на един от сервитьорите.

— Специалното ни предястие — каза той, когато сервитьорът постави на масата поднос с пастети, пушена шунка, кренвирши и пръжки.

— Мисля, че тук храната е добра — каза хер Бергман.

— Така изглежда — съгласи се Елен и напълни чинията си.

На съседната маса една дебела червендалеста жена със сатенена блуза поглъщаше огромен шатобриан. Клиентелата се състоеше главно от немски офицери, които вечеряха сами или в компанията на елегантни млади жени. Някои от сепаретата бяха изолирани с дебели червени завеси.

— Доста си поговорих с госпожа Гранжуан — каза хер Бергман. — Накрая се разбрахме. Впрочем вие не сте свързана с никакъв договор.

— Не съм. Но целият ми стаж е протекъл при нея. Не е особено елегантно да я напусна сега.

— Трябвало е да ви направи съдружник — каза хер Бергман. — Да ви третира като обикновена служителка, това е експлоатация.

— Преди време ми предложи да оглавя един филиал в Америка — каза Елен. — Тогава отказах.

— Защо отказахте?

— По онова време исках да съм в Париж — каза Елен.

— Няма да съжалявате — увери я хер Бергман. — Няма бъдеще за вас във Франция. Лион скоро ще престане да съществува. Ние сме господарите на коприната.

Говореше с нескрито самодоволство, с което внезапно заприлича на офицерите от съседните маси.

— Чакайте малко — каза Елен и се позасмя. — Още не всичко е свършило.

— Не. Всичко сега започва — каза хер Бергман и наля на Елен малко сладко бордо. — Франция и Германия са създадени да се разбират. Вижте нас двамата. Ще видите колко плодотворно ще е сътрудничеството ни. Аз произвеждам тъканите, а вие ми носите това, което не се намира у нас — френския вкус — довърши той галантно.

— Да — каза Елен.

— Документите ви са готови — подзе хер Бергман. — Запазил съм места за двама ни в понеделник.

— В понеделник — повтори Елен.

— Бих искал да остана още. — Той се поколеба. — Макар че е тъжно да виждаш Париж такъв, какъвто е в момента. Това вече не е столица, а гарнизон.

— Често ли сте идвали в Париж?

— Една година живях близо до парка „Монсо“ — каза хер Бергман. — Сутрин се разхождах в градината, наблюдавах малките деца, които си играеха.

— Аз предпочитам Люксембургската градина — каза Елен.

— Люксембургската градина също харесвам — каза той. — Латинския квартал. Кейовете край Сена. Поръчвах си лучена супа в Халите в пет сутринта заедно с френските ми приятели. — Той въздъхна. — Онзи ресторант беше толкова интересен, пълен с типично френски физиономии. Сега на Мормартр, на „Монпарнас“ се чува само немски език. — Той отново напълни чашата на Елен, този път със сухо шампанско. — Ще трябва да се върна някой ден.

— Миналото никога няма да възкръсне — каза Елен.

— Няма. Но ще има нещо друго. Не ви ли е любопитно да видите нова Европа?

— Да, любопитно ми е — каза Елен. — Обичам новото.

Усмихна му се. Миналото няма да възкръсне, наистина бе свършено; беше свободна. Няма вече да има вечери в „Пор Салю“, няма да има смях в снега, няма да има сълзи в хладния здрач, ухаещ на теменужки. Едно-единствено бъдеще за всички: германци, французи, мъже, жени; всички бяха еднакви. Никой никога нямаше да има единствено по рода си лице, безподобен поглед. Този човек беше мъж с ръце, сърце, глава, точно като Жан.

— Ще ми направите ли една услуга? — попита Елен.

— С удоволствие.

— Има ли начин да върнете във Франция един пленник, току-що откаран в Германия? Става дума за съпруга на най-добрата ми приятелка.

— Имам приятели в посолството — каза хер Бергман. — Дайте ми името и адреса и ще видя какво мога да направя. — Той се поколеба. — Макар да ми се струва, че едва ли има смисъл.

Сърцето на Елен се сви. Колко време щеше да остане там Марсел? Четири години? Пет години?

— Мъчителна е тази история с пленниците — каза хер Бергман. — По-лесно бихме станали приятели, ако можехме да ви ги върнем.