Симона Бовуар - Кръвта на другите

— В колко часа има влак за Париж? — попита.

— Не приемаме пътници за Париж — отвърна служителят. — Само до Шартр.

Елен се поколеба. Една инертна тълпа, налягала по земята сред денковете, чакаше кой знае какво. Всичко бе по-добро от това глупашко примирение.

— Дайте ми един билет до Шартр.

— Имате ли документ, по който да си личи, че живеете в Шартр?

Елен си тръгна.

— Защо ни казват да се прибираме вкъщи, след като не ни дават да мръднем от тук? — каза една жена, която държеше дете на коленете си.

— Изглежда, че в Париж умират от глад — съобщи един мъж.

— А тук? — попита жената. — Предпочитат да пукнем на място?

Елен я погледна. Внезапно й се стори, че усеща тежестта на детето на коленете си и зова на тези пълни с укор очи. С учудване чу в себе си един глас от миналото: „Другите съществуват. Трябва да си сляп, за да не ги видиш“. Спря пред жената.

— От Париж ли сте? — попита.

— От Сен Дьони — отвърна жената.

— Аз съм с хора, които имат кола — каза Елен. — Те може би ще намерят бензин, за да тръгнат. Искате ли да ви качат?

— Да ме качат? — попита жената, явно не разбрала добре.

— Елате с мен — каза Елен. — Нищо не ви обещавам. Но има един шанс.

Жената тръгна след нея. Плевня, в която да спят. Чистият селски въздух. Мляко. Яйца. Утре — Париж. „Защо аз, а не тя?“, запита се Елен. Свят й се виеше от слънце и глад, но нямаше желание за храна, нито за сянка. Странно. Някога имаше толкова желания.

Двете жени седяха на стъпалото на колата, и двете рижи и облечени в светли дрехи.

— Морис не се върна — каза майката. — Горкото момче.

— Проклетите германци — каза момичето. — Те са виновни за всичко.

Елен се върна при жената.

— Ще трябва да почакате малко — каза тя и се облегна на стената.

Дори не е чакане; няма нищо за чакане. Нямам вече живот. Само малка застояла локва, в която се отразява капризната физиономия на света.

— Дадоха ми десет литра — каза холандецът.

Двете жени скочиха на крака.

— А! — каза младата. — Ще можем да се измъкнем от тук!

— Изглежда, че малко по-нататък е по-лесно да заредим — каза холандецът и вдигна капака.

Елен се приближи до него.

— Извинявайте, имате ли нещо против да отстъпя мястото си на онази млада жена с детето? Аз ще се оправя. Само ако може да вземете куфара ми.

— Младата жена? — повтори холандецът разсеяно.

Жената изглеждаше окаяна, косата й бе разрошена и сплъстена; той я изгледа неразбиращо.

— Да. Детето й ще умре, ако не ги вземете — каза Елен със заплашителен тон.

— Ами вие? — попита тъщата. — Няма да се съберем петимата.

— Знам — каза Елен. — Казах ви, че аз ще се оправя.

— Тогава да се качва — каза холандецът.

Жената се поколеба.

— Качвайте се — подкани я Елен.

Жената седна до тъщата, която я изгледа с ненавист.

— Вие няма ли да дойдете? — попита жената.

— Не — отвърна Елен и се усмихна на холандеца. — Благодаря.

После се отправи към големия площад. Чу зад гърба си захлопване на врата; колата потегли. Далече от пустите улици, към хладната сянка с мирис на окосено сено. Елен остана сама в сияйния облак прах. „Дали тук, или другаде“, помисли тя с безразличие.

На площада група германски войници се суетяха около един камион; бежанците ги гледаха с изражения на страх и надежда. Победителите. Господарите. Бяха млади и често красиви; безупречно чистите им униформи подчертаваха мускулестите им вратове. Войниците се навеждаха снизходително над стадото бездомници. Един от тях подаде ръка на една жена, която се качи в камиона.

— Къде отиват? — попита Елен.

— В Париж — отвърна една стара жена. — Качват ни, когато имат място.

За няколко мига камионът се напълни с жени и деца.

— Дали ще има други?

— Никой не знае. Чакаме.

Елен седна на земята между старата жена и едно мургаво момиче с разрошени коси.

— Е, и аз ще чакам — каза тя, опря глава в коленете си и затвори очи.

Когато се събуди, мургавото момиче до нея гризеше комат хляб. Жегата бе намаляла.

— Ама хубаво си поспахте! — каза момичето.

— Спеше ми се — каза Елен.

— Нищо ли нямате за ядене?

— Не, нищо не намерих.

— Ето — каза момичето тайнствено и й подаде парче хляб.

— О, благодаря — каза Елен и лакомо захапа хляба.

Беше твърд и прекалено солен. Трудно се ядеше.

— Внимание! — възкликна момичето. — Елате, бабо — каза тя на старата жена и я хвана за ръка. Направи знак на Елен. — Елате и вие.

Втурнаха се към камиона.

— Nur zwei — каза германецът и вдигна два пръста, след което помогна на старата жена да се качи в камиона.