Симона Бовуар - Кръвта на другите

— Трябва да дадем пример на населението — каза господин Телие. — Оставаме тук.

На другия ден още призори селяните побягнаха с камионетки, каруци, велосипеди. Тези, които нямаше къде да отидат, затваряха магазините си и тичаха да се крият някъде из полето. В далечината тътнеше оръдие, от време на време долиташе глухият шум на взрив — експлодираха резервоарите с бензин в Анже.

— Ще опънем палатката в края на голямата ливада — каза господин Телие.

— Има ли смисъл? — каза Дениз. С Елен бяха в градината и гледаха камионите от Лавал, преминаващи по огрения от слънцето път. — Трийсет километра. Едва няколко часа. В момента подписват примирието. Ще настъпи известно спокойствие. Вече няма да се бият.

— Все пак е по-разумно да не се показваме — каза холандецът, който обитаваше заедно с жена си и тъща си павилиона в градината.

Госпожа Телие се отдалечи с купчина одеяла в ръце. Холандецът вървеше след нея и носеше пълна с провизии кошница. Дениз се облегна на бариерата.

— Сигурна съм, че Марсел е попаднал в плен — каза тя с глух глас. — Нападнали са ги в гръб.

— Може би са успели да избягат навреме — предположи Елен.

Дениз прехапа устни.

— Години ще минат, преди да го видя отново!

Мина един камион. Военен камион, превозващ френски войници, които пееха. Мина още един камион. И още един. Мъжете махаха с ръце и се смееха.

— Те пеят! — възкликна Дениз.

— Войната е свършила и са спасили кожите — каза Елен.

Спря една кола, от която слязоха четирима офицери. Приличаха на онези от Пекини, елегантни, непринудени, с две бистри дупки насред лицата си.

— Това ли е пътят за Шоле? — попита един млад лейтенант.

— Да — отвърна Дениз.

— Трябва да разберем — каза полковникът озадачено — дали германците са в Анже. — Той погледна Дениз с решителен вид. — Къде е пощата?

— Ще ви заведа — каза Дениз и бутна бариерата.

Минаха двама войници без каски, без пушки, с бастуни — пленници, изтръгнали се от германските ръце. Нямаше никой друг по улиците. Елитната гвардия, която предните дни гордо пристъпваше по главната улица с пушка на рамо, внезапно се бе изпарила.

Вътре в пощата звънеше телефон. Вратата беше заключена.

— Къде са началниците? — попита полковникът оскърбено.

— Някъде по полето — каза Дениз.

— Това е безумие! — каза полковникът и направи знак на лейтенанта. — Разбийте я!

Лейтенантът се засили и блъсна вратата с рамо.

— Не става — каза той. — Трябва ни брадва.

— Ще донеса — каза Дениз.

Сега през селото преминаваха оръдия и танкове.

— Скоро ли ще бъдат тук? — попита Елен.

— След час. Но не се страхувайте. Нищо няма да се случи — каза лейтенантът и важно се усмихна. — Като стигнем до Лоара, ще се опитаме да ги задържим.

— Ето брадва — каза Дениз.

Лейтенантът разби ключалката. Полковникът влезе в пощата и след малко се върна.

— Да вървим! — каза той.

Тръгнаха към колата.

— Прибирайте се вкъщи — нареди лейтенантът.

— Прибираме се — каза Дениз и проследи с поглед колата, която се отправяше към Лоара.

Танковете продължаваха да се точат с дула, обърнати на юг, с гръб към врага.

— Дениз! — извика госпожа Телие. — Веднага елате и двете!

— Аз оставам в къщата — каза Дениз. — Искам да гледам.

— Баща ти не иска никой да стои на прозорците. Така стават злополуките — възбудено каза госпожа Телие.

Носеше на врата перлената си огърлица и на пръстите всичките си пръстени; по корема и гърдите й се забелязваха странни подутини.

— Но аз няма да отварям капаците — каза Дениз и се засмя. — Мислиш си, че бижутата ти са на сигурно място, а?

— Няма да посмеят да ги вземат от мен — каза госпожа Телие.

Елен се качи в стаята на Дениз. Двете се приближиха до прозореца и леко открехнаха капаците. Под прозореца премина танк. После пътят опустя. Сърцето на Елен се сви. Сега селото лежеше, изоставено, между Франция и Германия, без господар, без закон, без защита. Всички капаци бяха затворени; в побелелите от слънце къщи вече не живееше никой. Човек се чувстваше вън от света и се носеше в пространството, сякаш навлязъл в сърцето на тайнствен кошмар без начало и без край.

— Ау! — каза Дениз и хвана ръката на Елен.

Нещо избухна на ъгъла на улицата и изпочупи стъклата на прозорците на ресторанта. После настъпи дълбока тишина, внезапно нарушена от гърлен глас, който крещеше непознати думи. И ето че се появиха. Високи и руси, с розови лица; вървяха със сериозен вид, без да се оглеждат, с твърди като стомана стъпки. Победителите. „Ние сме победени. Кои ние?“ В очите на Дениз имаше сълзи. „А аз? — помисли Елен. — Франция е победена. Германия е победителка. А аз къде съм? За мен вече няма място!“ Гледаше със сухи очи минаващите чужди мъже и коне, танкове и оръдия, гледаше преминаващата История, която не бе нейната, която не принадлежеше никому.