Симона Бовуар - Кръвта на другите

И помисли: „Поне можем да знаем какво искаме; трябва да действаме за това, което искаме. Останалото не ни засяга“.

Той искаше. Живееше, съзнавайки какво иска. Без да съзнава какво прави. Стъпквайки старите предразсъдъци на благоразумието, сляпо захвърлен към бъдещето и отказвайки да се съмнява: може би всичко е било безполезно; може би я убих за нищо.

Елен затвори книгата. Не можеше повече да чете. Погледна черното небе над Пантеона. Времето беше мрачно, но не облаците скриваха слънцето; фина черна пепел плуваше в гъстия въздух. Разправяха, че навсякъде около Париж горят резервоари с бензин. Хоризонтът тътнеше и малки бели валма пара се развиваха на тъмния фон на небето. Приближаваха се; оловна заплаха смазваше града; скоро щяха да паднат и последните бариери и те щяха да се разлеят по улиците. Около Елен терасата на кафене „Майо“ пустееше. Пуста бе и улица „Суфло“. Нито едно такси. Колите, преминаващи по еднопосочния булевард „Сен Мишел“, се отправяха към Порт д’Орлеан. Булевардът се бе превърнал в магистрала, която пресичаше града от единия до другия край; магистрала на бягството, по която животът изтичаше на талази. А един мъж в син работен комбинезон, кацнал на една стълба, грижливо чистеше глобуса на уличния фенер.

„Утре ще са тук.“ Елен тревожно се загледа в далечината. Колата трябваше да дойде в десет часа. Не искаше да се окаже в капан в този град без изход. Тишината ще обгърне улиците, замръзнали между слепите сгради. Всеки жител ще е по-самотен от изгубения в някое наводнено поле. Трудно бе да се повярва, че къщите ще останат тържествено забити в земята и че кестените ще хвърлят непроменена сянка върху цветните лехи в Люксембургската градина.

Сред реката от автомобили бавно се придвижваха двуколки с бежанци, пренасящи цели села. Бяха големи каруци, теглени от четири-пет коня и натоварени със сено, покрито със зелено платнище. В двата им края бяха струпани дюшеци, велосипеди, а по средата, замръзнало във восъчна неподвижност, семейството се гушеше в сянката на голям чадър. Бе нещо като жива картина, съставена за тържествена процесия. Очите на Елен се изпълниха със сълзи. „И аз ще се изселя.“

Огледа се. Цялото й минало бе там, между тези каменни островчета. На този тротоар бе играла на дама с Ивон под доброжелателния поглед на Бог. Близо до ето този фенер я бе целунал Пол. В горния край на улицата Жан бе казал: „Обичам те“. Елен изтри очите си. Бог не съществуваше, Жан не я обичаше, тя не обичаше Пол. Всички обещания се бяха оказали измамни. Бъдещето изтичаше капка по капка от града, миналото се изпразваше — коруба без живот, за която не си заслужаваше да се съжалява; то вече се разпадаше на прах, вече нямаше минало, нямаше изгнание. Цялата земя беше невъзвратимо изгнание.

Чистачката излезе от кафенето с тежък куфар в ръка. В този момент колата на господин Телие спря до тротоара и главата на Дениз се появи на вратата.

— Чакайте да ви кажа — извика тя и сграбчи куфара на Елен. — Току-що научихме, че руснаците и англичаните са дебаркирали в Хамбург! Вътре в колата и върху покрива бяха струпани куфари; пред фаровете бе закачен велосипед. Елен седна отзад до Дениз и колата потегли. Собственикът на голямата бакалия спускаше решетките, зад които бяха подредени кутии с компот. Всички магазини бяха затворени.

— Родителите ви не заминават ли? — попита Дениз.

— Страх ги е да не оберат магазина — отвърна Елен и добави високо: — Много мило от страна на баща ви да ме вземе с вас!

— Нормално е — каза господин Телие. — Къщата е голяма. Има място за всички.

Колата премина през Порт д’Орлеан и пое по тесен път. Над затворените вили небето бе синьо и човек можеше да си помисли, че обитателите са заминали някъде за края на седмицата. „Свършено е — каза си Елен. — Завинаги.“ Завинаги бе останала там, в сянката на кестените, сред мириса на мед и какао; завинаги в потъналия град, тя също потънала заедно с призрака на изгубената си любов. Тази, която се навеждаше през вратата, беше само една от милионите бегълки.

По пътя се виждаха каруци, подобни на онези отпреди малко, които тържествено се придвижваха по булеварда; но тези бяха разнебитени — селяните вървяха пеш до конете, а сеното бе вече наполовина изконсумирано; сигурно идваха отдалече и бяха тръгнали отдавна. От време на време по пътя се появяваха бариери и колата спираше зад дългата опашка от автомобили, които бавно се влачеха в прахта като разчленена гъсеница.