Симона Бовуар - Кръвта на другите

Изгубен в миризмата на хлороформ, в белотата на чаршафите и в тишината на голямата светла зала; нямаше нищо друго, освен анонимно страдание. Един-единствен миг, винаги един и същи — чистата болка. Рееше се сам с тялото си, не тежеше на земята; безтегловна болка. Би било достатъчно да го духнат, за да го угасят, и това нямаше да има значение за никого; не светеше, не топлеше — блуждаещ огън.

Постепенно светът се затвори около него и той отново се озова в света — раната оздравяваше. „Какво става?“ Вървеше бос по линолеума, гледаше през прозореца червената равнина, полетата със синята лаванда. Френската армия отстъпваше към Сена; разправяха, че германците са в Руан. Но той искаше да поспи още малко.

Какво пробуждане само! Беше се промъкнал в малкия кабинет и завъртял копчето на радиото. И един глас бе заговорил на френски с дрезгав акцент. „Вече сме в Орлеан. Един капитан с няколко войници е влязъл във Вердюн и Вердюн е в нашите ръце. Френската армия, разцепена на пет части, отстъпва панически; милиони бежанци задръстват пътищата; във Франция цари пълно разложение.“ Този арогантен, победоносен глас, който обявяваше тяхната победа. Нашето поражение. Моето поражение. Бе свел глава и дълго стоя неподвижен, с онзи непоносимо горчив вкус в устата, който е вкусът на самия живот. Защото не смеехме да искаме. Чуваше гласа на Пол. Виждаше очите на Блуменфелд. Колко нежни бяха пролетните вечери, как плющяха знамената, червени и трицветни, под слънцето на 14 юли! „Никаква политическа стачка.“ Това благоразумие, това безумно благоразумие! „Няма да тласна страната си към война.“ И ето я войната, изгубената война. Не смеехме да убиваме, не искахме да умираме и тази зелена гад ни изяжда живи. Жените и новородените измират в канавките; върху тази земя, която вече не е наша, се стовари огромна желязна мрежа, затягайки се около милионите мъже на Франция. Заради мен. Всеки е отговорен за всичко. Една нощ под пианото той дращеше килима и онова горчиво нещо бе заседнало в гърлото му; но тогава беше само дете, бе поплакал и заспал. Друга нощ като луд бе вървял по улиците с очи, втренчени в едно кървящо лице; но тогава беше млад, животът бе пред него и можеше да забрави престъплението си. Сега животът бе зад него, изгубеният му живот. Бе твърде късно, всичко бе свършило. Защото исках да остана чист, а тя бе настанена в мен, смесена с плътта ми, с дъха ми, тя, изначалната гнус. Победени сме; човеците са победени. На тяхно място ще се разпростре на земята нова животинска раса — сляпото биене на живота вече няма да се различава от гниещата смърт; животът се надува и спада в равен ритъм, мускули, кръв, сперма и гмеж от заситени червеи. Без свидетели. Вече няма да има човеци.

Платното бягаше, лъскаво и пусто, към границите на Париж. Изглеждаше несъразмерно широко. Само няколко велосипеда нарушаваха тишината. Редките минувачи до един имаха самотен вид. Бяха изживели самотата си в изгнанието, в нещастието и в страха; плахо се свиваха в кожата си, изгубени в бедствието като в пустиня. Той също беше сам. От сутринта бродеше из Париж с демобилизационното в джоба. Печатницата беше затворена, майка му беше далече от Париж. Не знаеше нищо за Елен. Сам. Но беше тук. Цял един човек. Вървеше под унилото слънце. Магазините спяха железния си сън; през решетките на червените месарници се виждаха голите мраморни плотове; пред затворената врата на една хлебарница крееше дълга черна опашка. „Ще дойде редът и на Франция.“ Виена. Прага. Париж. На прозорците на един шапкар бе залепена голяма жълта пеперуда. „Еврейска къща.“ Той вървеше. „Тук съм. Но какво мога да направя?“ Сам като всички останали. Само че те се придвижваха на дълги редици по пустите булеварди, обгърнати като от облак от силната миризма на ботушите си. Камиони ги превозваха на компактни маси горе до Монмартр, където с маршова стъпка обикаляха площад „Тертр“ и когато някое изсвирване разбъркаше редиците им, се събираха на сгъстени дузини, за да снимат „Сакре Кьор“. Шумът на стъпките им, тракането на токовете им, песните им, униформите им изплитаха помежду им огромна зеленикава мрежа, толкова гъста, толкова слепена, че бе невъзможно да различиш каквото и да било индивидуално лице. Купи вестник и ядосано го смачка. Господарите ни. И ние свеждаме глави, без да говорим, без да мърдаме. В Полша жените са стреляли през прозорците, отравяли са кладенците.

— Само с лоялно сътрудничество можем да избегнем нови беди — каза Готие. — Защо отказваш? Никога досега не сме имали шанса да придадем на „Синдикален живот“ такъв обхват. И никога няма да бъдеш принуден да пишеш не това, което мислиш.