Симона Бовуар - Кръвта на другите

— Добре де, няма да ме обичаш вече. Едва ли ще е по-различно от сега.

— Елен! — каза Жан.

Тя подскочи стреснато. Тежки стъпки разтърсиха пода на кухнята. Почука се.

— Влезте — каза тя.

Влязоха двамата лейтенанти. Жан се изправи и затегна колана си.

— Не се бойте — каза високият блед лейтенант.

Жан се усмихна.

— От какво да се боя?

— Лейтенант Маскьоре иска да ви види.

— Отивам — каза Жан, взе си кепето и нерешително погледна Елен.

Тя не помръдна.

— Довиждане — каза той.

— Довиждане — каза тя, без да му протегне ръка.

— Няма да има неприятности, не се безпокойте — каза дребният лейтенант. — Той е добър войник.

Елен стана.

— Предполагам, че трябва да си стегна куфара?

— Ако обичате. Колата ви чака. — Високият лейтенант се усмихна. — Да ви се представя, лейтенант Мюле.

— Лейтенант Бурла — каза другият.

Лейтенант Мюле хвърли на масата черните бележници.

— Ето го оръдието на престъплението.

Тя взе бележниците. Бяха ги чели, с мъжките си очи. Зави й се свят. Стаята изведнъж бе опустяла; пакетът с месото лежеше до полупълната бутилка. Все едно спомени от друг живот.

— Готова съм — каза тя.

Излязоха и тя се качи в колата. Лейтенант Мюле седна до нея.

— Значи, ме гоните? — каза тя.

— Съжаляваме, повярвайте — каза Мюле.

Усмихваше се с войнствена кротост. Насред тебеширеното му лице две сини дупки гледаха към бездънни бездни.

— Опитайте се да си изкарате нов пътен лист и да дойдете, без да ви забележат — каза Бурла.

— А ние ще се опитаме да не ви срещаме — додаде Мюле.

— Благодаря — каза тя.

— О, ние ги разбираме тия неща — каза Мюле. — Женени сме.

Елен малодушно се усмихна. Мръсните им мъжки мисли. А аз се усмихвам. В тяхна власт съм. Човек би трябвало да не държи на нищо. Бих искала да не държа на нищо.

— Не можете ли да ме оставите сега? — попита тя, слизайки от колата, и погледна Мюле умолително.

— Трябва да се уверим с очите си, че сте се качили на влака — каза Мюле и се усмихна чаровно.

Елен отвърна поглед. Свършено беше. Вече нямаше надежда. Да направи нови постъпки — щеше да й е нужно повече от месец; и едва ли щеше да успее втори път. Свършено беше. Нямаше търпение да се качи на влака и да остане сама, за да плаче и за да го мрази. За да го мрази.

— На добър час — каза Мюле.

Качи се, без да отговори, и влезе в първото купе. Те стояха на перона, дебнеха я. Постави куфара си на мрежата и седна в ъгъла, до коридора. Бе хубаво купе, с покрити със зелена кожа пейки. Горещо беше. Трима войници пиеха от двеста и петдесет грамови чаши някакъв бял алкохол; отпускари; смееха се.

— Искате ли малко елзаска гроздова? — попита единият. — Добра е.

— Искам — отвърна тя.

Войникът грижливо обърса ръба на чашата с края на носната си кърпа и наля ракия.

— Как ви се струва?

— Страхотно е — каза Елен и изпи питието на екс.

Някакво пращене се разнесе в главата й; всичко гореше, всичко пламтеше; за миг сърцето й се превърна в купчина пепел.

— Пие го неразредено — каза войникът с възхищение.

„Ще види той. Все едно ми е. Ще види“, каза си тя. Свали мантото си, сви го на топка, постави главата си отгоре му и се опъна на скамейката. Войниците се смееха, влакът вървеше и я люлееше, и за днес всичко бе свършило.

Дойде тук. Изглеждаше съвсем безобиден в униформата си в цвят каки и с кепето на главата. Човек би казал, че изначалното проклятие е отменено, проклятието да съществува — съществуваше ли? В хамбарите в Пекини и Комон, във вагоните и камионите, по пътищата, на дъното на ледената дупка, в която стоеше на пост, имаше само един анонимен войник, войник без тревоги, нито угризения. Толкова беше просто. Не трябваше да избира какво да иска — искаше. Образуваше едно цяло със себе си. Никакъв въпрос не се поставяше. Целта се изправяше пред него със спокойна очевидност — победата над фашизма. Една милостива необходимост направляваше всяко негово действие.

И после внезапно, ето че в гнева и срама отново бе лице в лице със себе си. Излизаше от голямата постройка със сини прозорци, а зад него лейтенантът се усмихваше презрително; прекосяваше малкия площад и погледите на всички срещнати войници изгаряха бузите му. Беше го направила, осмелила се бе да го направи. Те още не знаят, но ще го научат, ще трябва да им каже. Ще трябва да каже на Буше, на Дьобоа, на Ривиер. Ще научат. И ще научат, че всичко е било лъжа: униформата, войнишката бака, пиянският ни смях и в сламата на хамбарите онази единствена животинска топлина, в която се отпускаха замръзналите ни крака. С толкова радост бе облякъл шинела със землист цвят и подстригал твърде богатите, твърде гъстите коси, наследени от майка му! Но това се бе оказало самозванство, никога не съм бил от техните, никога няма да бъда като другите гол и самотен мъж, без защита, без привилегии… „Назначен за коректор в Националната печатница“. Често бе ненавиждал лицето си, но сегашното беше най-отвратителното — лице на човек, който се скатава.