Симона Бовуар - Кръвта на другите

— Не си въобразявай, че ще остана тук дълго. Този път ще използвам връзките на баща ми.

— Пак добре — каза тя.

Доволен бях да видя как очите й проблясват арогантно.

— Не разбираш ли, че си направила невъзможни всякакви отношения между нас?

Кръвта нахлу в бузите й.

— Ти си решил така — каза тя.

— Няма нищо за решаване. Ти всичко развали.

— О! Доволен си, че можеш да се отървеш от мен, възползваш се от първия повод.

— Това не е повод. Ти се отнесе с мен като с враг.

От очите й бликнаха сълзи.

— Да, отнесох се с теб като с враг — каза тя. — Мразя те, ти никога не си ме обичал. Както и да е, не бой се, ще си отида, все едно ми е!

Хълцаше. Носът и бузите й се бяха зачервили и подули. Усещах в устата си вкус на солена вода и имах желание да й кажа: добре, да забравим това. Но скоро между нас отново щеше да се разрази борба, все така ожесточена. Тя ме изгледа през сълзи.

— Вярно ли е? Искаш ли да си отида?

— Държа на теб повече, отколкото съм държал на когото и да било — казах. — Но между нас има много сериозно недоразумение. Ти никога не си се опитвала да споделяш живота ми, обичала си само себе си.

— Исках да бъда животът ти — каза тя отчаяно.

— Това е невъзможно. Не мога да те обичам, както ти искаш.

Физиономията й се промени.

— Не ме обичаш! — каза тя, мълчаливо ме изгледа с разширени очи и прекара език по устните си. — Но тогава защо ми каза, че ме обичаш?

— Изпитвах такава нежност към теб. Исках да те обичам. — Поколебах се. — Трябваше да разбера, че сме много различни. Не е твоя вината, но двамата няма какво да правим заедно.

— Не ме обичаш — каза тя бавно. — Странно. А аз толкова те обичам.

Елен гледаше през мен. Приличаше на човек, който усърдно се мъчи да разчете труден текст. Сърцето ми се сви. Наистина ли не я обичах? Изглеждаше ми толкова близка, толкова ми се искаше да я утеша.

— Странно — повтори тя, — макар че в края на краищата защо човек би трябвало да ме обича?

— Елен!

Тя вече беше сама, много далече от мен. А я усещах до мен, близка и топла.

— Какво?

Наведох глава. Нищо не можех да й кажа. Тази безплодна покруса, която изпълваше сърцето ми, имаше вкус на блато.

— Прости ми.

— О! Но аз не ти се сърдя — каза тя. — Така е по-добре. Така няма вече да се залъгвам. — Тя се изправи. — Искам да си вървя.

— Няма да си тръгнеш така!

— И защо не?

Погледът й обиколи стаята и се спря на лицето ми с нещо като учудване.

— Нямаш представа какво преживях през този месец, нямаш представа. Беше… беше ужасяващо.

— Ще направим, както искаш — казах.

Ако не се сдържах, щяха да ми потекат сълзи. А не аз трябваше да плача.

— Предпочитам никога повече да не те виждам — каза тя и се опита да се усмихне. — Довиждане.

Струваше ми се невъзможно. Гледах я, без да разбирам, сякаш ми бяха показали, поставена в буркан, собствената ми ръка с белезите й и с особената форма на ноктите й.

— Довиждане — повтори тя и се отправи към вратата.

Някакъв разтърсващ порив ме тласкаше към нея — обичах я. Но вратата вече се бе затръшнала, тя слизаше по стълбите. Обичах я за искреността и за смелостта й, обичах я, защото си отиваше — но не можех да я повикам. Елен! Вкопчих се в подлакътника на фотьойла, сдържайки вика, който нямаше бъдеще. Сторено беше. Сълзите, страданието не съществуваха преди. Сега да. Сега съществуваха. Заради мен.

Сторил го бях. Защо точно това? Ти плачеше и това бе напълно ненужно, защото утре щях да те обичам. Може би умираш за нищо. За нищо са жълтите афиши и вратите, които се отварят и затварят, и пукотът на куршумите рано сутрин. За нищо. Доведе ме тук за нищо. Ще ни победят. Или ще победят без нас. Всички тези престъпления за нищо. Не бе помислил за това. Казваше: трябва да се направи нещо. И какво направи? Само смъртта е сигурна. И тази нощ.

„Няма да я видя повече. Свърши се“, мислеше той във влака, който го отнасяше далече от Париж. Миналото се затваряше бавно, като рана. Сега решението беше зад гърба му, съвсем подобно на нещата, които не бе избирал и които все пак съществуваха. Решил е. Не е по-малко престъпно, отколкото да е живял. Скъсването с Елен не тежеше на сърцето му повече от някоя от вечерите им в „Пор Салю“. Решил е да го убие; убил го е; убит е. Впрочем той вече не гледаше зад себе си. Гледаше бъдещето, там долу, в края на релсите. Една цел, един път. Отново ставаше войник. След този хубав отпуск! Ето че беше сам, като по поляните на детството си, когато ябълките хрупаха без угризение между зъбите и всичко беше позволено — можеше без всякакъв риск да се протяга, да се валя по земята, да взема, да чупи; жестовете му вече не заплашваха никого; нямаше никой срещу него; хората бяха само инструменти или препятствия, или декор и всички гласове бяха замълчали, шепнещите гласове, застрашителните гласове, гласовете на тревогата и угризението. Чуваше се само тътенът на оръдията, бученето на самолетите, свиренето на куршумите. Спокойно, както се отхапва парче ябълка, той хвърляше гранатите, изпразваше пушката си. Оръдията стреляха по танковете и по бронираните коли; неговата работа беше да стреля по мъжете. Но бетонът, стоманата, плътта, всичко беше материя. Той беше само зъбно колело в желязната и огнена машина, която препречваше пътя на друга машина. „Това съм аз“, каза си един ден с удивление, легнал в края на една гора, с автомат в ръце; и изпита желание да се разсмее; там, насред нивата, мъжете падаха под куршумите, а на сърцето му беше леко. „Аз ги убивам.“ Дори това е разрешено. Защото знаеше какво иска. Беше само войник и се смееше, защото вече не можеше да направи нищо лошо. Когато усети болката в левия си хълбок, разбра, че вече изобщо нищо не може да направи. Бе съвършено изгубен, съвършено спасен. Почувства как покоят го обзема като треска.