Симона Бовуар - Кръвта на другите

— Утре вече няма да може да се кара — каза господин Телие и обърна глава назад. — Гладни ли сте?

— Бихме могли да спрем в най-близкото село — предложи Дениз.

— Добре. Спираме.

Селяните стояха в очакване пред засадените си с рози и перуники градинки и питаха:

— Какво става? Париж падна ли? Свършено ли е?

— Париж не е Франция.

Влязоха в едно кафене. Дениз разопакова сандвичите, извади кифли, плодове и поръча кафета. Седнала до радиоапарата, една жена слушаше комюникето. Сълзи избиха в очите на Елен, сълзи, каквито не бе проливала досега. През последните месеци бе опознала вкуса на сълзите си — вкус на отчаяние и гняв. Сегашните бяха хладни, почти безсолни и се стичаха безстрастно по бузите й.

Пред вратата бе спряла една покрита с клони кола, като на селски маскарад; идваше от Еврьо — Еврьо беше в пламъци, Лувие гореше, Руан гореше. През целия следобед срещаха по пътя коли, тръгнали от Нормандия, наблъскани с дюшеци и с камуфлаж от клони, които им придаваха празничен вид. „Нещо става — помисли Елен. — Не с мен. Аз вече не съществувам. Нещо става със света.“ Вече не говореха за оттегляне, за отстъпление. Поражение: това се четеше в пълните с тревога и упрек очи, които следяха процесията от автомобили, по напрашените лица на бегълците, сред завивките, съдините, столовете, струпани в камионите.

Свечеряваше се. Каруците бяха спрели покрай канавките; разпрегнали конете, хората палеха огньове, за да си стоплят супата, и се готвеха за нощуване. Елен си спомни за пионерите от филмите за Дивия запад. Чувстваше се прокудена, все едно бе попаднала в далечна земя. Все едно времето се бе превърнало в огромно неизследвано пространство.

— Ще спрем за малко в Лавал да телефонираме на мама, че идваме — каза господин Телие.

През деня спокойствието на малкия град бе нарушено от гъмжило от автомобили, паркирани по тротоарите и по разделителните ивици по магистралата. Най-богатите от бежанците се бяха отпуснали на столовете пред масите на кафенетата, които задръстваха площадите, останалите лежаха направо на земята.

— Остани в колата — каза Дениз. — Аз ще ида до пощата с Елен.

Хвана Елен за ръката и щом останаха сами, лицето й смени изражението си.

— Ще бъдем отрязани отвсякъде — каза тя. — Няма да имам никакви вести от Марсел. Как ще живея, без да знам какво става?

Елен не отговори. Нищо не можеше да отговори. Без да знае. А нямаше нищо за знаене. Само това уморено тяло, само сърцето, което бие, което не бие вече за никого, анонимното сърце. Историята върви напред, а аз вече нямам история. Нито живот. Нито любов.

— Бломар има късмет, че са го ранили — каза Дениз. — Сигурно ще го евакуират на юг.

— Несъмнено — каза Елен.

Бе научила за раняването от госпожа Бломар.

Приближиха се до гишето; сред миризмата на прах и пот се блъскаше изтощена тълпа. Жена в черно, дребничка и бедно облечена, обърна към телефонистката умоляващото си лице: „Ако обичате, госпожо, бихте ли телефонирали вместо мен?“. Телефонистката сви рамене. „Ако обичате, госпожо?“, повтори жената.

Елен я докосна по рамото.

— Къде искате да се обадите?

— На село, за да предупредят съпруга ми.

— Кое село?

— Ружие — каза жената.

— Почакайте, сега ще ви го намеря — каза Елен и разлисти указателя. — Ружие в Мен и Лоар. На кого ще се обадим?

— Не знам — каза жената.

В Ружие имаше десет абонати.

— На Бусад?

— А не! Той вече не е в селото.

— На Филон?

— Как не! По това време е на нивата!

— На Мерсие?

— О, не! — каза жената уплашено.

Беше безнадеждно изгубена в този прекалено обширен свят. „Ние всички сме изгубени. Ще се намеря ли някога? — помисли Елен. — Какъв е смисълът? Има ли смисъл от тези вкопчващи се нокти и от това сърце, което би искало вече да не иска и което все още иска, и което иска да иска пряко волята си? Нищо да не иска. Нищо да не знае. Да е просто тук и да се вслушва в спокойното бълбукане на живота, който бяга, без да отива никъде.“ Тръгнаха към колата. Господин Телие се бе облегнал на капака и си свиваше цигара.

— Руснаците не се готвят за мобилизация — каза той. — А италианците току-що ни обявиха война.

Камиони, пълни с жени, деца, легла, съдини, всеки ден преминаваха през селото. Идваха от Алансон, от Легл. Една вечер шофьорът каза: „Вече са в Ман“. Обитателите на къщата се спогледаха. Родителите на Дениз, баба й, една леля и две снахи. Колата на господин Телие бе твърде малка, за да отведе цялото семейство. И никой не желаеше да прилича на онези измършавели бегълци, които вечер идваха и се молеха да ги приютят през нощта.