Симона Бовуар - Кръвта на другите

Той налапа голяма хапка турнедо; ядеше бързо. Елен погледна с внезапно изумление поддържаната му ръка, масивния му пръстен, който красеше белите му пръсти. Ние не можем да ви ги върнем. Той я залъгваше, тя се самозалъгваше. И двамата знаеха — нито за миг не бяха изживявали една и съща история.

— Бихте могли, ако поискате — каза тя.

— Не всички французи са сигурни приятели — обясни той любезно. — Какво да ви кажа? Това е историческа необходимост.

Елен остави вилицата върху чинията си. Вече не беше гладна. Погледна офицерите с лорнети, които се тъпчеха с мазни френски храни. В това време госпожа Бертран претопляше ястие от праз лук, Дениз белеше варен картоф, Марсел бе прекарал седмица, без нищо да яде. А утре Ивон еврейката ще остане без работа, скоро и без дом. Това несъмнено беше историческа необходимост. А аз? Аз защо съм тук?

Хер Бергман й подаде менюто.

— Сирене? Плод?

— Благодаря, нищо повече не искам — каза тя.

— Някакъв алкохол?

— Не, благодаря.

Хер Бергман поръча ягоди със сметана и захвана да мачка с лъжицата си червените плодове в сметаната.

— Да знаете някое приятно място за завършване на вечерта? — каза той. — Някое истинско заведение, което не е „за туристи“ — добави той съучастнически.

— Не съм много по тия неща — каза Елен. Направи усилие и добави: — Чух за едно място в Латинския квартал, където може да се танцува.

— Ами да вървим — каза той. — С кола съм.

— А какво ще правя с колелото? — попита Елен.

— Не се безпокойте — каза той. — Просто е. Ще поискам да го закарат до вас. Тук са много услужливи.

Елен извади пудриерата си от чантата. Разбира се, че е просто, на тях всичко им е просто. Той говореше на метрдотела бавно и отчетливо, и вадеше банкноти от портфейла си. Метрдотелът се кланяше и се усмихваше. Аз също се усмихвам. Усмихвайте се, усмихвайте се. Които не се усмихват, ги разстрелват. Разстрелян сутринта, призори, съвсем сам, без да се усмихва. Такава е историческата необходимост — но кой решава дали да продължа да се усмихвам, или да не се усмихвам вече?

Качи се в колата. Още беше светло.

— Къде трябва да спра?

— Спрете на площад „Медиси“. Заведението е в една съседна уличка.

Площад „Медиси“ беше толкова спокоен, че се чуваха гласовете на клиентите, насядали на масите пред двете големи кафенета. Булевардът приличаше на изоставена магистрала. Но всичко си беше на мястото: фонтанът, кестените, фенерът, който онзи човек толкова грижливо чистеше сутринта на десети юни. Човек би помислил, че всичко ще е променено, къщите, лицата, дори цветът на почвата. Но единствената разлика беше тази тишина, странно светлото небе и този почтителен и сериозен мъж до Елен.

— Тук е — каза тя и бутна вратата.

Влязоха в съвсем малка зала, облицована в червено и украсена със зелени растения. Музикантите висяха между небето и земята, в една ложа. Няколко двойки танцуваха.

— Както виждате, няма много униформи — каза Елен.

Седнаха и хер Бергман поръча шампанско. След което се огледа с вид на познавач.

— Симпатично място — каза той. — Но му липсва малко… как казвате вие? Ние бихме казали Stimmung.

— Война е — каза Елен.

— Да, естествено — съгласи се хер Бергман и поклати глава.

— Берлин по-весел ли е? — попита Елен.

— Ще видите, и Берлин е хубав град — каза хер Бергман.

Елен се загледа в двойките, които танцуваха, и й стана тежко на сърцето. Музикантите свиреха мелодия отпреди войната и нещо забравено се пробуди в нея — бе нежно и топло, после внезапно сякаш забиваше във вас хиляди остриета. Последните дни. Последните вечери. След седмица по това време хората около мен ще говорят на чужд език.

— Никога не съм ходила в чужбина — каза тя.

— Е, сега ще станете европейка — каза хер Бергман.

Млада жена в черна рокля, украсена с оранжева панделка, и с кошница в ръце се приближи до масата им: „Шоколад? Цигари?“.

— Кутия шоколадови бонбони — каза хер Бергман.

Кръвта нахлу в бузите на Елен. Знаеше ги тези завързани с панделки кутии — една руса девойка, съвсем като тази тук, купуваше всяка седмица такива от госпожа Бертран. „Препродавам ги на фрицовете по четиристотин франка“, казваше тя със смях.

— Не — отказа Елен.

— Позволете ми — каза хер Бергман.

— Не, не искам — каза тя ядно и добави: — Мразя шоколад.

— Цигари?

— Не пуша. Моля ви, нищо не искам.

Погледна го злобно. Нищо освен свободата на Марсел, освен сигурността на Ивон; освен живота на Робер Жардийе, инженерът, разстрелян тази сутрин. Девойката се бе отдалечила. На масата настъпи ледена тишина.