Симона Бовуар - Кръвта на другите

Озова се на улицата. С отвращение се взря в колелото — беше точно където го бе оставила, като търпеливо и досадно куче. Отдалечи се, повдигаше й се; по-добре ръцете й да са свободни, достатъчно работа вършеха краката й — налагаше се да ги поставя един пред друг, не беше толкова лесно, колкото изглеждаше. Направи няколко крачки. „Няма смисъл“, каза си. Подпря се на едно дърво. Дънерът бе покрит с течна мъгла, ледени капки падаха от голите клони; Елен усещаше как студът разцепва всяка фибра на тялото й. Отново тръгна. „Няма смисъл“, повтори. Тъй или инак, оставаше на едно и също място, като в кошмарите. Напред, назад; без цел.

„Той би знаел какво да ми каже.“ Мургавото му лице, небрежният и сериозен глас. Неговото присъствие на земята не изглеждаше нелепо; то сякаш имаше своите основания. „Ако можех да поговоря с него, без Пол.“ Изведнъж в кучешкия студ запращя пламъче — трябваше просто да му пише. Целта. Ето я целта. Времето отново се зае да изтича, осезаемо, топло. Елен се спъна в ръба на тротоара и се разсмя.

Чука се. Вратата полека са отваря.

— Имаш ли нужда от нещо?

Той поклаща глава.

— Не, благодаря.

Нужда от какво? Защо? Там тези думи несъмнено все още имат смисъл. От другата страна на вратата има една стая; цяла една къща; улица; град. И хора, други хора, които спят или бодърстват.

— Къде отиде Лоран? Да спи ли?

— Да. Ще дойде да те види в шест часа. — Мадлен се приближава до леглото. — Тя още ли спи?

— Не е спирала да спи.

— Не забравяй — казва Мадлен, — аз съм оттатък с Дениз.

Затваря вратата. На леглото — леко помръдване.

— Колко е часът?

Думите са прошепнати съвсем тихичко, с детски глас. Той се навежда, докосва ръката, която почива върху чаршафа.

— Два часът, миличко.

Тя отваря очи.

— Спала съм.

За миг се вслушва внимателно, не навън, навътре в себе си се вслушва.

— Винаги ли вдигат такъв шум там горе? Чуваш ли ги?

Той не ги чува; жадно се свежда над тази агония, но не може да я сподели.

— Бих искала да млъкнат.

— Ще отида да им кажа. Ти заспивай.

— Да. — Синият поглед потрепва. — Пол — казва тя, — къде е Пол?

— Спасен е. Утре вечер ще е прекосил линията. Ще мине оттук, преди да тръгне.

Тя затваря очи; думите не са преминали през съня й. Тежкия сън, в който шуми тъмночервена кръв и който аз не мога да сънувам. Не. Не заспивай. Събуди се истински, събуди се завинаги. Тя отново отвори очи, разтвори устни, отново беше до мен, а аз не успях да я опазя. Трябваше да проникна насила до сърцето й, да разкъсам мъглата и да я принудя да ме изслуша, да я помоля — остани жива, върни се. Върни се; едва вчера беше толкова лесно. С ръце на волана ти гледаше небето и казваше: каква красива нощ. Прекалено красива нощ, толкова мека. Усмихваше се — ще се върна. Вече никога няма да видя усмивката й. Човек би казал, че устната й е станала твърде къса, разкрива зъбите й и стиснатите й ноздри; в живата й плът вече се оформя труп. Трябва да затворя очи, да забравя тази смъртна маска; утре ще виждам само нея, няма да виждам нищо друго. „Ще се върна.“ Трябваше да те прегърна и да не те пускам; не заминавай; обичам те, остани с мен. Ти чу тези думи в мълчанието ми; и замина; трябваше да ги изкрещя. Обичам те. Сега говоря, а ти вече не ме чуваш. Слушаше ме толкова страстно — а аз мълчах. Никога ли няма да се върнем назад, в никой живот? Тя е тук, толкова близко, толкова е млада в светлата си блуза, млада като надеждите на това триумфално лято. Носеше плисирана пола на червени и зелени квадрати, бяла риза и на талията широк колан от червена кожа; бретонът закриваше челото й, правите й коси се спускаха от двете страни на лицето й. Когато внезапно застана в рамката на вратата, всички погледи се обърнаха към нея; нямаше вид на жена на работник, а как самоуверено прекосяваше халето; присъствието й не изглеждаше неуместно; сигурно заради небрежния й тоалет, заради жестовете й, заради цялата й личност. Приближи се до мен с плах и същевременно агресивен вид и рязко ми подаде един пакет.

— Донесох ви нещо за ядене.

Взех пакета, огромен колет, увит в кафява хартия и несръчно завързан.

— Много мило.

Гледах я, изпълнен с колебание; тя непохватно пристъпваше от крак на крак. Бях смутен — смутен, задето не бях отговорил на писмата й и главно задето ги бях получил.

— Е — каза тя нетърпеливо, — дори не го отваряте?

Сигурно си въобразяваше, че сме постили през двата дни на доброволно затворничество, беше опразнила сладкарницата, избирайки измежду сладкишите онези, които й се бяха сторили най-яки, най-мъжки: хлебчета с мед, блокчета шоколад, дебели бисквити; не се бе сдържала и бе пъхнала вътре и някой и друг карамел „му“, захаросан банан, шоколадова скаличка. Подуши сладкишите с лакома усмивка.