Симона Бовуар - Кръвта на другите

Твърдо бях решил да не я насърчавам, нямах време за губене с нея; но я намирах за очарователна със сериозното и разстроено лице. Прилив на кръв затопли бузите й.

— Да, разбира се, все едно ви е, че се чувствам зле в кожата си и не знам какво да правя със себе си.

— Нормално е да ми е все едно. Не ви познавам.

— Но сега ме познавате.

Тя насърчително ми се усмихна.

— Чуйте — казах, — много добре ви разбирам. Вие сте във възрастта, когато човек скучае и всяко развлечение е добре дошло. При мен е различно. Имам прекалено много работа. Нямам време да се занимавам с вас.

— Време… — Кракът й се люлееше все така нетърпеливо. — При добро желание винаги се намира време.

— Да кажем, че нямам желание.

Тя замръзна, сякаш за да позволи на думите по-добре да влязат в нея, после наведе глава.

— Не съм ли ви симпатична?

Въпросът прозвуча толкова искрено, че се обърка. В начина й да посреща, без да се колебае, и най-жестоките отговори имаше смелост, която заслужаваше уважение. Това бе първото, което ме порази у теб, този непоколебим вкус към искреността.

— Много сте симпатична. Но знаете ли, правите си илюзии за това, което бих могъл да сторя за вас. Нямам на какво да ви науча. Освен ако не се интересувате от профсъюзна дейност.

Тя сви рамене.

— И сама мога да видя дали ще ми послужите за нещо.

Трудно бе да се изтръгна от упоритите й малки нокти.

— Не, да оставим това. Ако започна да се виждам с всички хора, които намирам за симпатични, няма да ми стигне животът.

— Толкова ли много познавате? Имате късмет. — Тя въздъхна. — Аз не познавам нито един.

— Първо, имате Перие…

В очите й отново се разгоря черният пламък.

— А! Значи, заради Пол. Успокойте се, изобщо нямам намерение да се влюбвам във вас.

— Не съм си го и помислял — казах.

Не бях чак толкова успокоен. Тя ми изглеждаше напълно в настроение за любовни приключения и явно би й се сторило пошло да обича годеника си.

— Само че — подхвана тя — с Пол се мъкнем заедно от години. Познаваме си и кътните зъби. Бих искала да чуя и друго мнение.

— Обичате да четете. Една хубава книга ще ви разнообрази.

Тя ядно сви рамене.

— Чета, разбира се. Но не е същото. — Изрита с пета крака на табуретката и додаде: — Вижда се, че не знаете какво е да стоиш от сутрин до вечер сам в своя си ъгъл.

— Това положително ще се промени — казах. — Спокоен съм за вас. — Направих една крачка, за да се отдалеча от нея. — Ще ме извините, но ме чака работа.

— Работа ли? Нали стачкувате?

— Именно, пиша статия за стачката.

— Покажете ми я.

— Не е готова. А и няма да ви е интересно.

— Обяснете ми — каза тя. — Не сте ли комунист?

— Не съм.

— С какво се различавате от тях?

— Комунистите гледат на хората като на пионки върху шахматна дъска. Важното е да спечели партията. Самите пионки са без значение.

Тя се огледа надменно.

— А пък вие намирате, че са от значение? Това сигурно е единственото забавно нещо в политиката — да усещаш конците в ръката си и да ги теглиш.

— Не знаете за какво говорите — казах.

Беше нещастен случай. Няма да напускаш партията за това. Дължиш й себе си, момчето ми. Ще отмъстим за него. Два юмрука, един мозък — това е толкова малко; остават толкова глави и толкова мозъци. Почуках в нощта и Марсел отвори вратата — единственият му брат бе мъртъв. Да ме убият, да ме заровят в земята. Опасен като дървото на завоя на пътя, като зареден револвер, като войната, като чумата. Скрийте ми, заличете ме. Само че аз живея. Поне вече няма да действам, никога.

— Но когато организирате стачки, не дърпате ли конците?

— Те са се организирали без мен — отвърнах.

След като напуснах партията, прекарах две години в летаргия. После лека-полека отново навлязох в профсъюзния живот. Тази работа ми се струваше законна, защото нямаше нищо общо с политиката; беше по мярката на човека. Не ми се налагаше да избирам заради другите. Нищо не решавах, всеки профсъюзен член разпознаваше собствената си воля в колективната воля. Не упражнявах никакво въздействие върху групата, към която принадлежах — задоволявах се да бъда инструментът, чрез който тя съществуваше. В мен нейните неопределени стремежи се подреждаха в свързани мисли, разпилените й желания придобиваха осезаема форма, заемаха гласа ми, за да се изразят високо и ясно. Но това беше всичко. Нищо неочаквано, нищо безпричинно не се случваше в живота на хората от групата по моя инициатива, нищо, което да не е произлязло от самите тях. Само че нямах желание да обяснявам всичко това на Елен. Подадох й ръка.