Симона Бовуар - Кръвта на другите

„Другари.“ Говореше. Сам изобретяваше думите, които произнасяше, а те ги чуваха не с ушите си, а с душите си. Говореше за себе си, а те го приветстваха — защото говореше и за тях. Говореше за огромната добра воля, която се бе родила във Франция и щеше да се разпространи по света; обещаваше им, че ще успеят да наложат на цялата земя своите мирни методи. Защото главно за нас, другари синдикалисти, главно за нас този ден е ден на триумф. Постигнатите от нас резултати са само начало. Но това, с което се гордеем и което ни позволява да се надяваме на най-доброто, е фактът, че ги постигнахме чрез чисто професионални стачки. Говореше и думите му не бяха нито молби, нито заповеди, а песен, празнична песен. Чрез неговата уста всички пееха в хор. Сякаш всеки от нас не заемаше свое място на земята; сякаш всеки не беше за другия препятствие, не съществуваше само за себе си, до другите, но завинаги разделен от тях — друг. Пееха за магията на свободата, за силата на братството и за върховната слава да си човек. Скоро войната, насилието, произволът ще станат невъзможни; самата политика ще бъде ненужна, защото хората вече няма да бъдат разделени, защото ще има само едно-единствено човечество. Там, в това скорошно бъдеще, виждаха голямата надежда, помирението на всички хора, свободно признали свободата на всички.

— Дай ми бележките си — каза Готие. — Искам да пусна речта ти в „Профсъюзен живот“.

— Страхотно добре говори — поздрави го Лоран.

Бломар постави ръка на рамото му.

— Това е колега от печатницата.

— И вие говорихте страхотно — обърна се Лоран към Готие. — Вие ли пишете в „Профсъюзен живот“?

— Той го ръководи — каза Бломар.

Усмихваше се. Беше щастлив. Знамената плющяха, тълпата пееше; и колегите от печатницата, другарите от профсъюза, тези, които мълчаха, тези, които говореха, тези, които ръководеха движението, тези, които бяха редови членове, всички го тупаха по раменете, всички се тупаха по раменете и си стискаха ръцете. Нашият празник. Нашата победа. Спомняше си друга тълпа, в метрото на детството му, и старата миризма на угризението. С това бе свършено. Без угризения вдъхваше мириса на мастило и прах, мириса на пот, мириса на труд; без угризения вървеше покрай голите стени, гледаше газомерите и заводските комини, защото отвъд умората и сивите хоризонти тези мъже знаеха как да наложат волята си и животът им не се състоеше от глухо вегетиране — те сами си избираха съдба; а той общуваше с тях, изпълнен с гордост, и си мислеше: аз съм един от тях.

— Забавих се. Много ли ти доскуча?

— Не — каза Мадлен. — Виждах те там как ръкомахаш.

Бе стояла права, облегната на дънера на дървото. Хванах ръката й. И точно в този момент се появи ти — държеше Пол за ръката; на бялата ти блуза кървеше алена значка; бузите ти блестяха от възбуда.

— Търсихме те навсякъде — каза Пол.

Ти му хвърли гневен поглед, после погледна Мадлен, която несръчно се опитваше да пъхне крака си в обувката. Запознах ги.

— Слушахме речта ти — каза Пол иронично.

— Така ли? Там ли бяхте?

— Да. — Той сви рамене. — Като че ли Франция би могла да отдели съдбата си от съдбата на останалия свят!

Исках да отговоря, но ти ме прекъсна нетърпеливо.

— Няма да висим тук цял час.

— Изморително е да стоиш прав — каза Мадлен.

Ти я изгледа високомерно.

— О, аз не съм изморена.

Тръгнахме след черния поток, който се оттичаше безредно между окичените със знамена къщи. Улицата бе осеяна с хартии, флагчета, значки, позиви. Седнахме на един кръстопът, където бяха изнесени маси и народът празнуваше. Сервитьорът постави на масата ни три бири и една лимонада със сироп от нар — Елен обожаваше тези напитки с невъзможни цветове.

— Тия глупаци, дето са се разпели — каза Пол. — Въобразяват си, че ще си направят едно малко удобно гнезденце насред Европа. Закътано, обезопасено, с Пиренеите на юг и линията Мажино на север. А в това време фашизмът тропа на вратата ни. При това добре знаят, че не можем да се затворим вкъщи.

— Така е — съгласих се. — Но като начало не е зле да спечелим играта вкъщи.

Замълчахме. Мадлен слушаше акордеона и се усмихваше. Елен люлееше краката си напред-назад като разсеяна ученичка. Нямах желание да продължавам спора. Прекрасно знаех, че Франция не е сама на света. Аз също не бях сам. Но бях успял да си създам живот без компромиси, без привилегии, в който да не дължа нищо никому и който за никого да не бъде извор на нещастие. Усмихнах се на Мадлен. На лицето й бе изписано спокойно блаженство. Със сигурност не й давах много от себе си, но тя и не искаше повече, не би знаела какво да прави с него. Не можеше да живее по друг начин, освен като се носи по течението, и най-добрите моменти от съществуването й в крайна сметка бяха тези, които прекарваше с мен. Чувствах се отговорен единствено за себе си и приемах тази отговорност със спокойно сърце — бях такъв, какъвто желаех да бъда, животът ми не се различаваше от това, което възнамерявах да направя от него. Така си мислех, докато ти наблюдаваше през масичката лицето, което не бях избирал, моето лице.