Симона Бовуар - Кръвта на другите

— Би трябвало да се опитате да живеете за себе си — казах аз. — А не да оставате закачена за живота на Марсел.

— Какво бих могла да правя? Нямам никаква дарба.

— Не сте длъжна да имате дарба.

Тя ме погледна неуверено — обичаше сигурните ценности.

— Изпитвам ужас от посредствеността. — Завъртя се и пристъпи към масата. — Това хубаво ли ви се струва? — попита ме, посочвайки някаква купчинка от струпани миди и камъчета.

В момента Марсел посвещаваше цялото си време на тези конструкции, сплиташе канапчета, сламки, ленти за уплътняване на прозорци, сглобяваше мозайки от парчета от евтини литографии. Тези предмети го задоволяваха, защото човек не можеше да отдели, дори мислено, неясния им смисъл от точно определеното им предназначение.

— Марсел не твърди, че е хубаво — казах аз.

Тя сви рамене.

— Неудачник, ето в какво се превръща.

Трудно бе да й се обясни, че успехът, славата не заслужават толкова горестни съжаления. „А кое заслужава? Кое е от значение?“, питаше тя. Не можех да отговоря вместо нея. Знаех кое е от значение за мен, а Марсел — кое е от значение за него. Но не бяхме попадали на никакви изписани с огнени букви абсолютни, окончателни критерии, каквито Дениз искаше да открие.

— Доверете му се — казах.

— Не бях ли достатъчно търпелива? — попита тя.

Погледнах я съчувствено. Заслужаваше уважение. Приемаше бедността, без да се оплаква, не укоряваше в нищо Марсел, съвестно се опитваше да разбере онова, което наричаше „негов комплекс“. Бе лоялна, интелигентна, смела. Но по силата на някакво тайно злощастие всичките й добродетели изглеждаха напразни.

Докоснах ръката й.

— Не трябва да стоите тук — казах. — Елате с мен.

— Страх ме е, че ще бъде много уморително.

Усмихна ми се невесело; боеше се да не бъде недискретна. Не настоях. Не успявах да пробудя у себе си истинска симпатия към нея. Понякога се упреквах за това.

— Не се притеснявай — казваше ми Мадлен. — Това са тревогите на буржоазията, на елита.

Мадлен не разбираше как човек може да се оплаква от съдбата си; нито как може да й се наслаждава; нито как може да се бои от нещо или да се надява на нещо.

— Ама какво си въобразяват? — каза тя, като посочи черно-червения поток, който течеше между тротоарите.

Вървеше до мен, накуцвайки. Обувките й винаги й убиваха, защото ги купуваше на разпродажба или ги заменяше, или й ги подаряваха за направена услуга.

— Мислят, че утрешният ден ще е по-добър от днешния — казах.

Аз също мислех така. През колебанията на оскъдния ми опит прозираха толкова обещания!

— Пфу! Каквото и да правят, животът никога няма да струва скъпо.

Не отговорих; никога не се опитвах да споря с Мадлен; колкото по-убедителни бяха аргументите ми, толкова повече се боеше тя от капаните им. Вярно бе впрочем, че нейният живот не струваше скъпо, след като самата тя му поставяше толкова ниска цена. Тялото й не струваше скъпо, тя го отдаваше с безразличие на който го пожелаеше; времето й не струваше скъпо, тъй като го използваше главно за да спи и да пуши, загледана в една точка. Нямаше да е лишена от интелигентност, ако не смяташе, че и мислите й не струват скъпо — рядко й се случваше да се съгласи да ги изрази. Удоволствията й, интересите й, скуката й, дори чувствата й не струваха нищо в очите й, а никой не можеше да им постави цена вместо нея; никой вместо нея не можеше да направи така, че да смята живота си за важен. Докато за тези мъже, които вървяха и пееха, да си човек, беше от значение. Утре животът щеше да има смисъл, той вече имаше смисъл, техните надежди му придаваха смисъл.

— Идваш ли с мен, или ще ме чакаш в някое бистро?

— Пак ли ще държиш реч? — попита тя.

— Да. Обещах на другарите.

Насред площада, кацнал на една естрада, Готие вече говореше. Около него сигурно имаше смълчано пространство, но ние бяхме твърде далеч и думите му се губеха сред нестихващата глъч на тълпата.

— Какво разправя? — попита Мадлен.

— Не знам.

— А ти какво ще им кажеш?

— Ела и ще чуеш.

— Не — каза тя, — ще те чакам тук.

Облегна се на едно дърво и свали обувките си. Отдолу се показаха чорапите й, осеяни с дупки и розови петънца — за да спре пускащите се бримки, тя ги боядисваше с лак за нокти.

— Може да не свърши бързо — казах.

— Все ми е едно.

Пред нас премина кохорта от деца, всички с червено шалче около врата и червена барета на главата; последваха ги група жени, които пееха с мелодията на детска песничка: „Ларок на позорния стълб“. Знамената плющяха над главите ни — трикольорите се смесваха с червените стягове; на всички парижки кръстопътища бяха издигнати естради и между дърветата се полюляваха гирлянди — 1936. 14 юли 1936 година. Как се движехме с високо вдигнати чела! Вярно, не всичко бе спечелено, имахме още много да вършим, но за първи път бяхме успели да обединим всички сили на надеждата, без да се делим на партии. Сякаш беше вчера. Той цепеше през тълпата. Радостта издуваше сърцето му, искаше му се да я изкрещи — своята радост, тяхната радост.