Симона Бовуар - Кръвта на другите

— Довиждане. Вървете си мирно и кротко.

— А ако не искам да си тръгна?

— Не мога да ви накарам насила.

Седнах пред мраморната плоча, върху която бях подредил листовете си. Тя се поколеба за миг, после се приближи до мен и каза тъжно:

— Ами тогава довиждане.

— Довиждане.

Добре се бях справил, истински се гордеех с неподкупното си благоразумие. Сляп, за пореден път. Отблъсквах те съзнателно, смятах, че те отблъсквам — но не те ли привличаха именно този глас, това лице, това минало, не ми ли придаваше този отказ ново очарование? „С нищо не съм я предизвикал.“ Мадлен свиваше рамене. Права беше, носех отговорност. Отговорност за нежността и твърдостта на погледа ми, на миналото ми, на живота ми, на съществото ми. Бях там, пред теб. И понеже бях там, ти ме бе срещнала, без причина, без да си го искала — от онзи момент нататък можеше да избираш да се доближиш или да избягаш, но не можеше да попречиш на това, че съществувам. Една нелепа принуда тегнеше над твоето съществуване и тази принуда бях аз. Смятах, че правя от живота си това, което бях решил да направя, чувствах се свободен и безупречен. Мислех си, че е достатъчно да кажа „не“. Не, няма вече да се виждам с вас. Не, няма да въвличам другарите си в политическа борба. Не, няма да настояваме за намеса.

— Обаче е вярно това, в което те упрекват — каза Марсел. — Да не правиш политика, е пак политика.

— Ти по-добре мълчи — каза Дениз. — Ти дори не гласуваш.

Поднасяше ни кафе в голямото празно ателие. За да избегнем описа, предишния ден тайничко бяхме изнесли ценните мебели, тапицериите и малкото платна, които Марсел все още притежаваше.

— Да не гласуваш, е толкова абсурдно, колкото и да гласуваш — каза Марсел. — Само дето е по-лесно.

— Според мен това възражение е най-обикновен софизъм — казах аз. — Би трябвало да ми докажете, че политиката играе някаква първенстваща роля, че човекът е политическо животно и че нагласата му е политическа, каквото и да си мисли. Не съм на това мнение. Политиката е изкуството да въздействаш върху външните, неорганизираните хора. В деня, когато цялото човечество се организира, няма да има нужда от политика.

— Добре говориш — каза Марсел. — Речта си ли изпробваш върху нас?

Мисля, че го забавлявах повече от всички други. Да претендираш, че няма да се забъркаш в универсалната нелепост на действителността, беше нелепост, каквато не бе срещал у никого. Готовността, с която Дениз попадаше във всички капани, му се струваше не толкова смехотворна, колкото моите усилия да ги избягвам. Той лично приемаше с безразличие възможността да се оваля в земната кал — въпросът бе другаде.

Усмихнах му се беззлобно. От осем години насам не се бях чувствал толкова щастлив. В аления блясък на 14 юли поздравявах собствения си триумф — триумфа на моя живот, на идеите ми.

— Не искаш ли да се поразходим към Бастилията?

— С това небе? — Погледна към ослепително синьото небе. — Не. Ще поспя малко.

Той живееше почти само нощем. През по-голямата част от деня спеше.

— А вие? — обърнах се към Дениз. — Ще дойдете ли?

Тя унило се взираше във вратата, през която Марсел току-що бе излязъл.

— Не ми се ще. — Погледна ме. — Като си помисля, че можехме да бъдем толкова щастливи.

— Не можете да промените Марсел — казах. — Трябва да го приемете такъв, какъвто е.

— Опитвам се — каза тя. — Но той е неизлечим. Нарочно го прави.

Сподави сълзите си и овладя гласа си.

— Сигурна съм, че го чака безизходица, от която никога няма да се измъкне.

От години вече Марсел бе престанал да рисува онези образи, които имаха нужда от снизхождението на чужд поглед, за да живеят. Искаше да твори истински. Бе опитвал да работи с дърво, глина, дори мрамор. Доволно галеше твърдия материал, от който ръката му бе изваяла говореща форма. Тя стоеше права съвсем сама, можеше да я обиколиш, по нищо не отстъпваше на стол или маса. Но скоро започна да гледа на творбите си с мрачно око. Приемаше, че самият мрамор, тежкият гол камък, наистина съществува. „А лицето, къде е лицето?“ И насочваше към мен два гневни пръста. „В очите ти е, никъде другаде.“ Една сутрин натовари произведенията си на една ръчна количка, хвана я за дръжките и я довлече до складовете в Берси, след което я бутна в Сена. Дениз плака с дни.

— Откаже ли се от нещо — казваше тя, — веднага трябва да се откаже и от още нещо. Кога ще приключи всичко това?

Под бляскавите й коси лицето й се бе набръчкало — очите й се бяха научили да не се доверяват. Носеше елегантна рокля, но износена на лактите и пристегната в талията с евтин колан.