Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Каква е цената на Сталиновото единовластие? Какъв е броят на жертвите му? Колко души са загинали без вина по волята на тирана и от създадената от него машина за репресии? Мисля, че абсолютно точен отговор никога няма да получим. Най-пълен отговор би могла да даде създадената от Върховния съвет на СССР Комисия за допълнително изучаване на материалите, свързани с репресиите през 30-те, 40-те и началото на 50-те години. „Тайните“ на диктатурата на Сталин са станали исторически тайни. Правени са много оценки от различни изследователи, в които се посочва общият брой на загиналите съветски граждани в годините на култа към Сталин. Въз основа на много, макар и необобщаващи, но така да се каже, „междинни“ показатели, които успях да открия в архивите, съм съставил следната статистика: „Революцията“ в селото от 1929 до 1933 г. струва на нашето селячество 8,5–9 милиона репресирани земеделци. Репресиите от 1937 до 1938 г. засягат 4,5–5,5 милиона съветски граждани. Но и между тези две големи „вълни“ ведомството на Ягода-Ежов не остава без работа; арестувани са около един милион души. След войната, особено в края на 40-те години, дори като се вземе предвид, че през 1947 г. е отменено смъртното наказание, значително се увеличават лагерите и броят на заточените и изселените, които образуват третата „вълна“. В нея се оказват 5,5–6,5 милиона души. Някой може да възрази: затваряни са били не само политически, но и криминални престъпници… Вярно е. Но и до смъртта на Сталин, дори по данни на Берия, 25-30% от изпратените в лагери са осъдени „за контрареволюционна дейност“ 1062 1062 ЦГАОР, ф.9401, оп.2. д.269, 199, л. 57–77, 366. . Общо от 1929 до 1953 г. жертва на Сталиновите репресии са станали 19,5–22 милиона съветски граждани (без годините на войната). От тях не по-малко от една трета са осъдени на смърт или са загинали в лагерите и на заточение. Възможно е оценките ми да са прекалено предпазливи, но те се основават на документи. Допускам, че много неща не съм успял да науча.

Изглежда, това е най-страшното и чудовищно пиршество на насилието в историята на човечеството. Сталин винаги е бил верен на своето кредо, обявено от него в началото на диктаторството му: „Ние ще унищожаваме всеки такъв враг, дори и да е стар болшевик, ние ще унищожаваме целия му род, семейството му. Всеки, който със своите действия и мисли, да, и мисли, посяга върху единството на социалистическата държава, ще унищожаваме безпощадно.“ Думи на средновековен инквизитор. А нали те са се превръщали в насилие, нали са се превърнали в цялостна програма! Ето че е прав Шилер: „Злото семе дава вреден плод!“

След войната обществото не само се „вцепенява“ в социалнополитически план, но и придобива някои нови мрачни черти от бюрократичен и полицейски характер. Сталин успява да съчетае несъчетаемото — по всякакъв начин да поддържа показен ентусиазъм, жертвоготовност на милиони съветски граждани, повярвали, че ей сегичка, много скоро, веднага, зад най-близкия превал ще се изкачат на лелеяните сияйни върхове и едновременно с това са живели с постоянна заплаха от индивидуален или масов терор. Но… хората вярватна Сталин. Нищо чудно, че дни преди ареста Вознесенски дописва последните глави от новата си книга „Политическата икономия и комунизмът“. Дори той, един от най-просветените в ръководството, допуска, че обществото, водено от Сталин, се приближава към „светлото бъдеще“. А между другото, в определението на военната колегия при Върховния съд на СССР Вознесенски, осъден по четири члена наведнъж (58–1 „а“, 58–7, 58–10, ал. 2, 58–11) е обвинен, че „съставя и издава вредни трудове“ 1063 1063 ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.269, 199, л.30. . Въпреки че академикът пише за комунизма, щом според „вожда“ е подозрителен, то и научното му творчество е „опасно“. Такава е логиката на диктатора, дал веднъж завинаги своя интерпретация на „идното комунистическо общество“.

Всички приемахме като нещо естествено главни двигатели занапред да станат силата, могъществото, безпощадността и вярата в единствения носител на истината. Разумът, човечността, верността към свободата и хуманизма, самата свобода се мержелееха нейде в мъглявото бъдеще. Нито в един учебник по философия, нито в една голяма монография не можеше да се намерят страници за демокрацията, за свободата и за правата на личността. Всичко се оказваше покрито с плесента на насилието, на всепроникващата класова борба. Николай Бердяев, един от оригиналните руски мислители, изгонен през 1922 г. в чужбина, наблюдава с болка как силата като идея ерозира всички други ценности. Още през 1930 г. той пише: „В руския комунизъм в съответствие с руския душевен тип победиха не толкова научните елементи на марксизма, колкото месианските му елементи — идеята за пролетариата като освободител и организатор на човечеството, като носител на висшата истина и на висшата справедливост. Но тази месианска идея е войнствена, агресивно-настъпателна и стремяща се към победа, идея, внушавана от надигащата се сила. Страдалческите, пасивно понасящите нещастията елементи на старото руско месианско съзнание тук съвсем не са изтъкнати. Месията пролетариат не е никакъв страдалец, не е жертва, а победил световен организатор, кондензатор на сила.“ 1064 1064 Бердяев, Н. Русская религиозная психология и коммунистический атеизм. Париж, 1931, с.31.