Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Какво е подтикнало Сталин да организира тази престъпна акция? Защо я замисля в навечерието на своята 70-а годишнина? Защо след идеологическия удар върху Ленинград през август 1946 г. подир малко повече от две години нанася още един, по-страшен удар — репресивен? Всички мотиви за това престъпление са известни само на диктатора. Но като се анализират документите и материалите от онова време, запазени в редица архиви, може да се направи следното предположение:

Сталин не е прощавал на никого независимото поведение и „свободомислието“. И Вознесенски, и Кузнецов по-малко от другите са го възхвалявали както устно, така и писмено. Тяхната по-голяма независимост е държала постоянно Сталин нащрек. Известно време „вождът“ се е колебаел, не се е вслушвал в клеветите на Берия и Маленков. Известни са похвалните слова на Сталин по адрес на двамата ленинградчани, които, като се вземе предвид преклонната възраст на самодържеца, дават основания да бъдат възприемани и като възможни приемници на първия човек в партията и държавата. Ето това придворната клика от Сталиновото обкръжение няма никога да допусне. В тайните доклади до Сталин отново и отново се твърди, че в навечерието на войната Вознесенски не бил открил „врагове“ в Госплан (Държавния планов комитет — б.пр. ), като по всяка вероятност ги е прикривал. Берия няколко пъти се оплаква, че Вознесенски, отговарящ за химическата и металургичната промишленост, като председател на Госплан явно намалява плановете на тези отрасли, а увеличава плана на горската промишленост, за която отговаря той. Сталин все още нищо не предприема. Но веднъж го учудва неприятно изказването на Вознесенски пред Политбюро, който изтъква доста убедителни аргументи против допълнителното облагане на колхозниците с нови данъци; не му се нрави и намерението на Кузнецов, завеждащ кадрите в Централния комитет, да вземе под по-строг контрол Министерството на вътрешните работи и държавната сигурност. Сталин научава и за изказванията на Кузнецов, че разследванията по делото „Киров“ не са разкрили истинските вдъхновители на престъплението.

За „вожда“ винаги е важно само едно: и най-ценните и нужни хора трябва да отговарят на главния критерий — пълна благонадеждност и преданост лично към него. За него тези вироглави ленинградчани не само са съмнителни, но и потенциални опоненти. Сталин помни например, че когато прочете ръкописа на Вознесенски, върху който постави подписа си в знак на съгласие, му направиха силно впечатление интелектуалният размах и дълбочината на анализа на най-младия член на Политбюро.

Семин, работил при Вознесенски като началник на управление в Госплан, изтъква изключителната енергия и забележителната му подготовка в областта на плановото развитие на народното стопанство. При цялата строгост на дирижираната икономика председателят на Госплан се опитвал, където е имал възможност, да въвлече по-широко трудещите се в процеса на планирането, контрола и определянето на перспективите за развитие на всяко предприятие. Не знаел нито отпуски, нито почивни дни. След Бухарин той е може би вторият и навярно последният засега изтъкнат икономист в нашето върховно ръководство.

Въпреки че Сталин получава писмо от Вознесенски и някои други ленинградчани, преди да бъдат арестувани, а в него те твърдят, че са напълно невинни, „вождът“ почти не се двоуми. Наистина, отначало иска да назначи Вознесенски за директор на института „Маркс-Енгелс-Сталин“, но се отказва — нека цялата ленинградска „шайка“ да изпие до дъно „чашата на Йосиф“. Съдът заседава през септември 1950 г. и процедира в съответствие с указанията му. Осъдени са на разстрел Н. А. Вознесенски, А. А. Кузнецов, П. С. Попков. Я. Ф. Капустин и М. И. Родионов. Малко по-късно същият жребий очаква и много други ленинградчани — Г. Ф. Бадаев, И. С. Харитонов, П. И. Кубаткин, П. И. Левин, М. В. Басов, А. Д. Вербицки, Н. В. Соловьов, А. И. Бурлин, В. И. Иванов, М. Н. Никитин, В. П. Голкин, М. И. Сафонов, П. Е. Чурсин, А. Т. Бондаренко, всичко около двеста души. 1053 1053 ЦГАОР, ф.7523, оп.107, д.261, л. 13–15.

На съда, заседавал в Дома на офицерите на „Литейний проспект“, присъстващите не чуват слова на покаяние от устата на Вознесенски и Кузнецов. Ония, които са били на процеса, знаят, че Алексей Александрович Кузнецов, когато му се дава последна дума, казва: „Аз бях болшевик и ще остана такъв; каквато и присъда да произнесете, историята ще ни оправдае.“

Върховният съд на СССР, председателстван от Волин, прекратява през април 1954 г. „ленинградското дело“ и изземва обвинението, предявено през септември 1950 г. В него се казва, че „Кузнецов, Попков, Вознесенски, Капустин, Лазутин, Родионов, Турко, Закрежевска и Михеев (в документа не са поставени инициалите — б.а. ) са признати за виновни: след като се обединили през 1938 г. в антисъветска група, са провеждали подривна дейност в партията, насочена към откъсване на Ленинградската партийна организация от ЦК на ВКП(б) с цел да я превърнат в опора за борба с партията и с нейния Централен комитет… С оглед на това са се опитвали да предизвикат недоволство сред комунистите от Ленинградската организация във връзка с мерките на ЦК на ВКП(б), като са разпространявали клеветнически твърдения, правели са изменнически изказвания… А също така са прахосвали държавни средства. Както се вижда от материалите по делото, на предварителното следствие и на съдебното заседание всички обвиняеми са признали напълно вината си.“ 1054 1054 ЦГАОР, ф.7523, оп.107, д.261, л.12.