Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Берия, Круглов, Серов, Абакумов и други „дейци“ от тези ведомства редовно му докладват за положението в ГУЛаг (Главно управление на изправително-трудовите лагери), което е един от важните резервоари за безплатна работна ръка. Веднъж Маленков, влизайки при Сталин с поредния доклад, „принуждава“ диктатора да извърши „хуманен акт“. Слага пред генералисимуса справка, съставена от началника на ГУЛаг при Министерството на вътрешните работи на СССР Добринин. От нея става ясно, че в годината на седемдесетилетието на „вожда“ в лагерите и колониите има 503 375 жени.

„Трябва да се разгледа въпросът за освобождаването на ония, с които има деца под 7 години…“

Сталин дълго се вглежда в графите на справката и в края на краищата се съгласява с предложението на Маленков под влиянието на главния негов аргумент: за издръжка на децата в ГУЛаг се изразходват 166 милиона рубли годишно… Ето с какво се обяснява „хуманният акт“ на Сталин, който нарежда жените с деца до 7-годишна възраст да полагат принудителен труд в местата, където живеят. Но към тази категория според повелята му не може да бъдат причислявани жени, осъдени за контрареволюционна дейност. 1058 1058 ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.255, т.I, л.118-119.

Веднъж (през септември 1951 г.) намиращата се в СССР делегация на английските жени — твърде рядко събитие за онова време — се обръща към домакините с молба да им се разреши да посетят някой женски лагер. Естествено, домакините се стъписват. Звънят в съответното управление в Министерството на вътрешните работи. Там, разбира се, не могат да дадат разрешение. Звънят по-нагоре — на заместник-министъра на държавната сигурност Серов. Той също няма думата по този въпрос. Стига се до министър Круглов. Същата картина. Отиват при Суслов. И той нищо не може да реши. Суслов — при Маленков. Едва след като разговаря със Сталин, членът на Политбюро подписва разрешението… Лагера, разбира се, подготвят, почистват, разтребват, инструктират всички. 70% от жените (които изглеждат по-зле) се извеждат на работа извън лагера. Английските гостенки се срещат с напълно „съзнателни гражданки“, които временно били тук. Делегацията дори записва впечатленията си в набързо изобретената книга за гости: „Направи ни голямо впечатление с каква непосредственост идваха жените при нас. Навсякъде е чисто. Смятаме, че това е ценен експеримент, който има успех.“ 1059 1059 ЦГАОР, ф.9401, оп.2, д.319, л.192-198.

Понякога Маленков запознава „вожда“ и с неща, които обикновено крият от него, за да не се вълнува. Но Сталин никога не се е вълнувал. През септември 1949 г., когато наближава „големият юбилей“, след като са разгледани редица текущи въпроси, Маленков слага пред Сталин още един документ:

„До ЦК на ВКП (б), за другаря Маленков Г. М.

На 12 август в землището на совхоза «Сун Ятсен», Михайловски р-н, Приморски край, са открити труповете на убитите три деца на работничката в колхоза Дмитриенко: Михаил на 11 години, Павел на 9 години и Елена на 8 години.

Убийството е извършила майката Л. А. Дмитриенко, родена през 1917 г. Обяснила е, че убийството е извършено поради крайно тежките материални условия, в които се е оказала след осъждането през 1946 г. (по Закона от 7 авг. 1932 г. 1060 1060 Постановление на ЦИК и СНК на СССР от 7 август 1932 г., според което за разхищаване на стоки в железопътния и водния транспорт, както и за разхищаване на колхозно имущество се прилага най-тежкото наказание — разстрел, или при «смекчаващи» обстоятелства — лишаване от свобода за срок не по-малко от 10 години. ) на мъжа й Д. Д. Дмитриенко, роден в 1912 г., и особено след като е уволнена от училището, където работела като учителка, и са я изселили от жилището й. От април работела в колхоза. Администрацията не й е оказала никаква материална помощ…

Човек просто не издържа, когато чете това донесение. То е апогей на мъките не само на семейството на Дмитриенко, но и на народите в нашето отечество. Как са реагирали Сталин и Маленков на безумната постъпка, извършена от изпадналата в крайно отчаяние майка, трудно е да се каже. Върху документа няма резолюция.

За разлика от всички държавни институции наказателните органи фактически никога не са подлежали на контрол. Именна Сталин ги поставя извън контрола на държавата, като осъществява еднолично ръководство. Може би само по време на войната е отделял повече време за армията, отколкото за НКВД. През останалото време НКВД е главният обект на вниманието му. Нещо повече, в края на 30-те години, веднага след войната и до смъртта си Сталин се занимава повече с въпросите на това ведомство, отколкото с партийните въпроси. За това свидетелства фондът „Преписка с другаря Сталин“. По-голямата част от документите са доклади, съобщения, телеграми, оперативни сборни сведения, отчети, донесения за проведените заседания на Особеното съвещание, за разкриване на нови лагери, за подготовката на кадри за тези органи и за много други неща, които се отнасят до работата на НКВД (МВР). Изглежда, Берия, Круглов, Абакумов и други са подписвали всеки ден по няколко документа, адресирани до Сталин. „Вождът“ ги е преглеждал всичките, но е удостоявал с резолюции само някои от тях: „Съгласен съм“, „Дообработете допълнително“, „Доложете за изпълнението“, „Накажете за назидание виновните за забавянето“, „Не дръжте либерали“ и т.н. За Сталин „органите“ олицетворяват в огромна степен неговата власт, могъщество и воля. Той е свикналс насилието и с възможността да го използва като задължителен атрибут на своето единовластие. Не е никаква случайност, че след войната именно по негова инициатива наказателният апарат все повече се засилва, а за поддържането на народа и на „органите“ в състояние на перманентна „мобилизираност и бдителност“ е нужно постоянно да се демонстрира наличието на „врагове“, „терористи“, „предатели“.