Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Можем да се съгласим или да не се съгласим с изводите на руския философ, но наблюдението му за приоритета на силата, залагането само на силата, на която все повече се уповават Сталин и съмишлениците му, отразява вярно магистралната насока на избраното от тях социално развитие. Може би тази насока нямаше да бъде толкова вредоносна, ако Сталин по пътя си не беше разпънал на кръст основните човешки ценности, оставяйки ги да бъдат погубени от идеята за приоритета на силата. „Вождът“ винаги е бил верен на идеята, с тази особеност само, че в социален контекст тя се трансформира в перманентно насилие, което все пак има своите приливи и отливи. Всеки прилив се предхожда от пароксизъм, от пристъп на злоба у стареещия „вожд“.

Наближава 70-ата годишнина на Сталин. „Вождът“ знае каква суетня се е развихрила в Политбюро и в другите по-ниски етажи на властта. Но това вече слабо го интересува. Като че ли се е преситил на славата. Но не и на властта. Извиква Маленков и го предупреждава:

— Да не сте намислили пак да ме ощастливявате със „Звезда“!?

— Но, другарю Сталин, такъв юбилей… Народът няма да се съгласи…

— Оставете народа на мира… Нямам намерение да споря… Никакво своеволие! Разбрахте ли ме?

— Ясно ми е, другарю Сталин, но членовете на Политбюро смятат.

Сталин прекъсва Маленков, давайки му да разбере, че въпросът е приключен, и заповядва да му донесат сценария за неговото честване в Болшой театър. А за „Звездата“ заговорва неслучайно.

След Парада на победата и приема в чест на командващите фронтове през юни 1945 г. група маршали се обръщат към Молотов и Маленков с предложение „изключителният принос на вожда“ да бъде отбелязан с най-високата награда на отечеството — званието „Герой на Съветския съюз“. За да предложат това, маршалите имат предвид, че във връзка с 60-ата му годишнина Сталин е получил званието „Герой на социалистическия труд“, а в годините на войната е награден с три ордена — с орден, „Победа“ №3 (ордени №1 и №2 са връчени по-рано на маршал Жуков и на маршал Толбухин), с орден „Суворов“ 1 степен и с орден „Червено знаме“, при което с този орден е награден, както се отбелязва в указа, за „прослужени години в Червената армия“.

След разговора с членовете на Политбюро военачалниците за ден, ден и половина „обработват“ с колегите си въпроса и на 26 юни излизат наведнъж два указа на Президиума на Върховния съвет на СССР: за даване на маршала на Съветския съюз званието „Герой на Съветския съюз“ и за награждаването му с втори орден „Победа“. В същия ден, 26 юни 1945 г., със специален указ е учредено званието „Генералисимус на Съветския съюз“, а на другия ден, 27 юни, с него е удостоен Сталин. Този случай май че е единственият, когато не питат „вожда“. На сутринта Сталин разгръща по навик преди закуската „Правда“ и побеснява. Без да се посъветват с него! Без да го питат! Та нали предупреждаваше Маленков… Подлизурковци, само знаят да клатят одобрително глава… Пристига в Кремъл, извиква веднага Молотов, Маленков, Берия, Калинин и Жданов и ги прави на бъз и коприва. Най-много се изплашват Калинин (ами нали в неговото „ведомство“ е станало своеволието) и Маленков, който не съумял да обуздае верноподаническите чувства на съратниците. Но Молотов, Берия и Жданов са наясно — гневът на „вожда“ е престорен, от кумова срама.

Сталин се е издигнал вече толкова високо в славата си, че тези награди, предназначени за простосмъртните, малко го занимават. Е да, за обикновения човек наградата има голямо значение. А за него тя има „обратно“ значение — поставя го в редиците на многото наградени… В края на краищата човек с такава власт може да се затрупа с награди и… тъкмо по този начин да се развенчае напълно! Това не разбра Брежнев. Впрочем, като че ли той не само това не разбираше…

Сталин не може да си спомни къде точно беше прочел, май в „Мислите“ на Наполеон, че на човек може да се връчи „копче“ {така пренебрежително говорел за ордените императорът в края на живота си), но това трябва да го иска за него животът. Нима тия хора, които в печата ги наричат негови „съратници“, не разбират, че за мярка на величието му не може вече да служат някакви си там орденски знаци! Сигурно тъкмо това неговите приближени не са могли да проумеят. Но те са знаели друго: на „вожда“ му са нужни нов импулс и повод за пропагандиране на скромността му, непридирчивостта и липсата на всякакво славолюбие. Берия е доловил това по-добре от всички други. В статията си „Великият вдъхновител и организатор на победите на комунизма“ Сталиновото чудовище пише: „Гениалността на нашия вожд се съчетава с неговата естественост и скромност, с изключителното му обаяние, с непримиримостта му към враговете на комунизма, с отзивчивостта и с бащините грижи за хората. За него са свойствени пълната яснота на мислите, спокойното величие на характера, презрението и нетърпимостта му към празния шум и външния ефект.“ 1065 1065 Большевик, декабрь 1949, с.34. Берия като че ли най-добре от всички е изучил нрава и намеренията на своя патрон. Той знае, че под скромност у другите Сталин разбира само покорност.