Пред най-късата стена стоеше олтар: олтарът на Опс, божество без лице, без ясно присъствие и без пол (в интерес на граматиката все пак се приемаше, че е от женски род), което направляваше силите, от които зависеше дали римската хазна и римските стомаси ще са пълни. На покрива, в отсрещния край, имаше дупка, под дупката се оформяше нещо като миниатюрно дворче и там растяха две лаврови дръвчета, тънки и лишени в долната си част от клони: едва в горния си край, където слънчевите лъчи ги огряваха, двете дръвчета се разклоняваха и разлистваха. Дворчето не беше напълно затворено откъм сградата — строителят се бе задоволил да издигне каменна ограда до височината на кръста. Между каменната ограда и отсрещната стена стояха наредени в четири редици двайсет и четири марсови щита, а в ъгъла, обърнат към Вия Сакра, имаше двайсет и четири марсови копия.
Беше съвсем уместно Цезар да стопанисва това място. Все пак той беше Юлий, наследник на Марс. Цезар прочете кратка молива към бога на войната и внимателно разтвори мекото кожено покривало, което криеше първия ред щитове. Дъхът му секна. Двайсет и три от щитовете бяха просто копия. Но един представляваше истинският щит, който навремето паднал от небето, след като Нума Помпилий помолил Юпитер да го закриля от враговете. Копията обаче били направени още тогава и никой, освен самия Нума Помпилий не могъл да знае кой точно щит е пратен от боговете. Царят нарочно постъпил така, разправя легендата, за да обърка възможни крадци; защото само истинският щит носел със себе си истинска магия. Други подобни щитове вече не съществували, можели да се видят само по стенописите в Крит или Пелопонес. Щитовете бяха високи почти колкото човешки бой и имаха формата на две огромни сълзи, слели се наполовина. Бяха изработени от изящно изваяни дървени дъски, върху които бяха опънати кравешки кожи на черни и бели петна. Щитовете все още бяха в добро състояние, навярно защото ги изваждаха на чист въздух по два пъти всяка година — през март и през октомври, когато патрицианските жреци, наречени салии, изпълняваха своя боен танц по градските улици, за да ознаменуват началото и края на сезона за водене на война. Ето, че днес това бяха неговите щитове и неговите копия. Досега Цезар не бе имал случай да ги види отблизо, защото когато беше на възраст да стане един от салиите, изпълняваше длъжността на фламен Диалис.
Помещението беше доста мръсно и занемарено. Цезар трябваше да попита Луций Клавдий Рекс Сакрорум защо помощниците му не си вършат работата. Въпреки дупката в покрива из Регията вонеше на засъхнала кръв, а подът беше застлан с миши изпражнения. Това, че свещените щитове не бяха пострадали, беше чудо. Би трябвало плъховете да са изяли кожените им обвивки още преди векове. Колекцията от кожени свитъци, подредени край най-дългата стена, не се радваше на такъв късмет, но няколкото дузини каменни плочки, подредени встрани, щяха да изтъпят и най-острите зъби. Е, сега му беше времето Цезар да поправи унищоженото от времето и гризачите!
— Предполагам — рече той на Аврелия, — че не мога да пусна в Регията някое кученце или двойка котки с котенца. Това сигурно ще е против религиозните закони. Как да се отърва тогава от плъховете?
— Бих казала, че тяхното присъствие в Регията противоречи на религиозните закони не по-малко от присъствието на някое куче или котка — отговори Аврелия. — И все пак разбирам какво имаш предвид. Няма да е трудно, Цезаре. Двете стари жени, които поддържат обществената тоалетна при стария ни дом в Субура, ще ми кажат кой им прави капаните за мишки. Човекът е доста изобретателен. Прави малка продълговата кутийка с вратичка в единия край. Вратичката е закачена за везна, а везната е вързана с връв с парченце сирене, забодено на кука в дъното на кутийката. Когато плъхът се опита да издърпа сиренето, вратичката се откача от везната и се затваря зад него. Работата е там, че човекът, който ще изпразва капаните на сутринта, не бива да се страхува от плъхове. Ако се страхува, те просто ще избягат.
— Майко, ти от всичко разбираш! Мога ли да оставя на теб да ми купиш няколко капана?
— Разбира се — обеща тя.
— В твоята инсула никога не е имало плъхове.
— Знаеш много добре, че добрият Луций Декумий никога не се движеше без куче.
— Зная също така, че всяко куче се казва Фидо.
— И че всеки Фидо е бил изключителен ловец на плъхове.
— Забелязвам, че весталките предпочитат котки.
— Защото са много ловки животни, стига да са женски. — Аврелия го изгледа леко иронично. — Човек може да разбере защо девойките не пазят котараци, но пък и добрите ловци са женските. За разлика от кучетата. Котките правят големи поразии, оплака се Лициния, но тя е изключително строга, нищо че децата протестират. Малките котенца задължително се давят.
Читать дальше