Колийн Маккълоу - Жените на Цезар (Част II - Весталките)

— Но не отказа на мен.

— Разбира се, че не!

Цезар вдигна рамене.

— Ето, виждаш ли?

— Какво да видя?

— Че не си далеч от всяко подозрение. Ти беше една невярна съпруга.

— Не е вярно!

— Глупости! Та ти изневеряваше на мъжа си в продължение на години.

— Само че с теб, Цезаре, с теб! Никога преди не съм го правила с друг и никога след това, дори със Силан!

— Няма значение, че е било с мен — отсъди той. — Важното е, че изневеряваше.

— Но не и на теб!

— Откъде да знам? Била си невярна на Силан, как да знам, че няма да бъдеш невярна и на мен?

Това беше кошмар; Сервилия не можеше да си поеме въздух, умът й не побираше думите, които слушаше.

— Преди теб — настоя тя — всички мъже за мен бях недостойни. След теб те пак ще бъдат недостойни.

— Няма да се оженя за теб, Сервилия. Ти не стоиш далеч от всяко подозрение и със сигурност не си непорочна.

— Това, което изпитвам към теб — изричаше отчаяно тя, — не може да се оценява според възприетите норми за редно и нередно. Ти си единствен. За никой друг мъж, за никой друг бог, не бих прежалила гордостта си или доброто си име. Как можеш да използваш срещу мен чувствата, които изпитвам към теб?

— Не използвам нищо срещу теб, Сервилия. Просто ти казвам истината. Жената на Цезар трябва да стои над всякакви подозрения.

— Аз стоя над всякакви, подозрения!

— Не.

— Не мога да повярвам! — извика Сервилия, поклати глава и вкопчи пръсти в коляното си. — Не си честен! Не си справедлив!

Очевидно разговорът беше приключил. Цезар стана от леглото.

— Ти, разбира се, виждаш всичко от своята гледна точка. Но това нищо не променя, Сервилия, жената на Цезар трябва да е над тези неща.

Мина известно време; Цезар спокойно се обливаше с вода във ваната, сякаш нищо не се бе случило. Най-накрая тя не се стърпя, стана и започна да се облича.

— Няма ли да се измиеш? — попита той и дори се усмихна, когато тя застана на вратата на балкона, служещ за баня.

— Днес ще се изкъпя у дома.

— Прощаваш ли ми?

— Ти самият искаш ли да ти простя?

— За мен е чест да бъдеш моя любовница.

— Склонна съм да ти вярвам.

— Защото е истина.

Сервилия отпусна рамене и прехапа устни.

— Ще помисля, Цезаре.

— Добре!

Това означаваше, че е сигурен, че тя пак ще се върне при него.

Сервилия благодареше на боговете, че пътят до дома й беше дълъг. Как можеше да се държи така с нея? Как можеше да бъде толкова подъл и така ужасно невъзмутим! Сякаш чувствата й нямаха никакво значение, сякаш тя, патрицианката Сервилия Цепион, не беше жена от значение. Той я принуди да поиска ръката му, а след това й подхвърли отказа си, все едно я замеряше с нечистотиите от нощното си гърне. Пропъди я, все едно бе дъщеря на някой новобогаташ от Галия или Сицилия. А тя се опитваше да го убеждава! Умоляваше го! Беше се проснала в краката му и го молеше да си избърше обувките в нея! Тя, патрицианката Сервилия Цепион! През тези дълги години го беше довеждала до екстаз, какъвто не би могъл да достигне с никоя друга жена, как да предположи, че той няма да я поиска за жена? Тя наистина бе вярвала, че ще се оженят. А той със сигурност е знаел, че го е вярвала. Как ли се е забавлявал? Сервилия се бе залъгвала, че е твърда като камък, но не можеше да се мери със скала като него. Защо тогава толкова го обичаше? Защо продължаваше да го обича? Недостойна жена. Така се беше отнесъл той с нея. А след него всички други мъже са просто незабележими. Цезар спечели. Но тя никога нямаше да му го прости. Никога!

Да знаеш, че Помпей Велики си е наел частна къща на Марсово поле, беше все едно да знаеш, че между теб и лъва стои хартиена преграда. Рано или късно ще си убодеш пръста и миризмата на кръвта ще подтикне лъва да провери какво има зад хартията. Може би подобни мисли ръководеха сенаторите, когато решиха следващото заседание на народното събрание да се състои във Фламиниевия цирк. На предварителна сесия трябваше да се обсъди законопроектът, оформен от Пизон Фруги, относно светотатството на Публий Клодий. Фуфий Кален знаеше, че Помпей държи да стои настрана от скандала с Клодий, затова изрично се допита до неговото мнение за клаузата, според която съдията сам определя състава на съдебните заседатели. Помпей изглеждаше смутен. Добрите люде бяха доволни; всеки смут в душата на Помпей намаляваше от величието му!

Но когато Помпей застана на трибуната, хиляди гърла го поздравиха в един глас; с изключение на сенаторите и някои по-видни конници, тълпата беше дошла на заседанието единствено с цел да зърне Помпей Велики, Завоевателя на Изтока. Той обаче говори три часа и до такава степен досади на публиката, че до края на речта му почти всички се бяха разотишли.