Робърт Пърсиг - Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

Жегата стана страхотна. Не мога повече да се правя, че не я забелязвам. Въздухът е като във фурна, напалена така, че на очите ми под очилата е прохладно в сравнение с останалата част от лицето. На ръцете ми е хладно, но ръкавиците имат от външната страна големи черни петна пот, заобиколени с бели ивици засъхнала сол.

По пътя пред нас един гарван се бори с някаква мърша и тромаво отлита, докато го наближаваме. Май че е гущер, изсъхнал и залепнал за смолистата настилка.

На хоризонта се появява леко трептящо изображение на някакви постройки. Поглеждам картата и виждам, че трябва да е Боумън. Мисля си за ледена вода и климатична инсталация.

По улиците и тротоарите на Боумън не виждаме почти никого, макар многото паркирани коли да показват, че хората са тук. Всички са вътре. Насочваме машините към един ограден паркинг, като с остър завой ги нагласяме срещу изхода — да са готови за тръгване. Самотен възрастен човек с широкопола шапка ни гледа как ги вдигаме на стойките и сваляме каски и очила.

— Горещичко е за вас? — пита. Физиономията му е безизразна.

Джон клати глава и казва:

— Ужас!

Върху лицето, заслонено от шапката, се появява нещо като усмивка.

— Колко градуса е? — пита Джон.

— Сто и два — казва, — когато погледнах последния път. Трябва да е стигнала до сто и четири.

Пита ни откъде сме тръгнали, ние му казваме и той кима одобрително.

— Много път е — казва. После разпитва за машините.

Бирата и климатичната инсталация ни зоват, но ние не изоставяме човека. Просто си стоим там на сто и два градуса жега и говорим с него. Той е говедовъд, пенсионер, казва, че наоколо имало много ферми и преди години имал мотоциклет „Хендерсън“. Стана ми приятно, че му се говори за неговия „Хендерсън“ при тия сто и два градуса. Разговаряме известно време за него при растящо нетърпение от страна на Джон, Силвия и Крис и когато най-накрая се сбогуваме, казва, че му е приятно, задето ни е срещнал, а изразът му пак е безучастен, но ние усещаме, че говори истината. Отива си с някакво тежко достойнство под сто и два градусовото слънце.

В ресторанта се опитвам да завържа разговор на тази тема, но никой не проявява интерес. Джон и Силвия са някъде надалеч, а уж седят с нас и неподвижно попиват охладения въздух. Сервитьорката идва за поръчка и те малко идват на себе си, но не са решили какво искат и тя пак си отива.

— Не бих желала да живея тук — казва Силвия.

Образът на възрастния човек с широкополата шапка отвън се връща в съзнанието ми.

— Помисли си какво е било тук, преди да се появи климатичната инсталация — казвам.

— Мисля си — отвръща тя.

— При тия нажежени пътища и моята повредена задна гума не би трябвало да се движим с повече от шестдесет — казвам аз.

Не отговарят.

Крис, обратно на тях, изглежда, е възвърнал нормалното си състояние — оживен и заинтересуван от всичко. Когато идва яденето, той го излапва набързо и иска още, преди ние да сме преполовили нашето. Получава още и после го чакаме да свърши.

Изминали сме още мили и горещината е просто жестока. Слънчевите и ветроупорни очила не са достатъчни за ослепителната светлина. Нужен е електроженистки щит.

Високите равнини се накъсват в обезцветени, набраздени хълмове. Навсякъде ярко белезникаво. Ни стръкче трева. Само тук-там по някой бурен и скали, и пясък. Облекчение е да се погледне в чернотата на пътя, затова гледам как неясният му поток профучава под краката ми. Освен него виждам и че лявата ауспухова тръба е станала по-синя от когато и да било. Плювам на ръкавицата, докосвам тръбата и чувам цвъртенето. Лошо.

Сега трябва просто да приема нещата и да не се тормозя вътрешно… контрол над съзнанието…

Време е да поговоря вече за скалпела на Федър. Това ще помогне да бъдат разбрани някои от нещата, за които говорихме.

Употребата на това острие, разделянето на света на части и изграждането на тази структура е нещо познато за всеки. Ние непрекъснато възприемаме милиони неща около себе си — тези променящи се очертания, тези горящи хълмове, шума на двигателя, усещането за газта, всяка скала и бурен, и кол от ограда, и някакъв отпадък край пътя, — възприемаме тия неща, но всъщност не ги осъзнаваме, докато не се появи нещо необичайно или докато не се мерне нещо, което сме предразположени да забележим. Навярно не можем да осъзнаем тия неща и да ги запомним всичките, защото мозъкът ни би се напълнил с ненужни подробности до такава степен, че няма да можем да мислим. От всичко възприемано трябва да подбираме, а онова, което подбираме и наричаме съзнание, никога не е едно и също с възприемането, защото процесът на подбора го видоизменя. Вземаме шепа пясък от безкрайното пространство, което възприемаме около себе си, и наричаме тази шепа пясък свят.