Робърт Пърсиг - Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

За Федър като личност могат да се кажат някои неща.

Той бе познавач на логиката, на класическата „система на системата“, която описва правилата и похватите на систематичната мисъл, чрез която се изграждат и взаимно обвързват аналитичните знания. Беше толкова бърз при определянето на неговия коефициент за интелигентност по системата Стенфърд-Бинит 11 11 Таблица за определяне коефициент за интелигентност, изработена в калифорнийския университет Стенфърд. — Б. пр. , представляващ в основната си характеристика на умението да се правят аналитични манипулации, че получи 170, цифра, която се среща само при един човек на петдесет хиляди.

Бе симпатичен, но да се каже, че мислеше и действуваше като машина, би значело да се разбере криво естеството на неговата мисъл. Тя не приличаше на бутала и колела, и скорости, които се движат едновременно, внушителни и съгласувани. По-скоро пред съзнанието изниква образът на лазерен лъч — единствен показалец светлина с такава ужасяваща енергия, при такава необикновена концентрация, че може да бъде изпратен на луната и отражението му да се върне обратно на Земята, Федър не използваше яркостта на интелекта си, за да осветява някакви въпроси. Той търсеше единствена, определена, далечна цел, взе я на мушка и я порази. И това бе всичко. Общото осветяване на целта, която порази, сега, изглежда, предоставяше на мен.

Беше колкото интелигентен, толкова и самотен. Не се помни да е имал близки приятели. Пътуваше сам. Винаги. Дори в присъствието на други бе съвършено сам. Понякога хората усещаха това, чувствуваха се отблъснати и не го обичаха, но тяхната неприязън нямаше значение за него.

Жена му и семейството му като че страдаха най-много. Жена му казва, че онези, които са се опитвали да прекрачат бариерата на резервираността му, се изправяли пред празно пространство. Моето впечатление е, че те са жадували за някаква привързаност, която той никога не проявяваше.

Никой всъщност не го познаваше. Очевидно така е искал да бъде и така бе. Може би самотата му бе последица от неговата интелигентност. Може да беше и причината. Но двете вървяха винаги заедно. Тайнствен, самотен интелект.

Все пак всичко казано още не върши работа, защото то, заедно с образа на лазерния лъч, създава представата, че е бил напълно студен и безчувствен, а това не е така. В преследването на онова, което наричам призрак на рационалността, той бе страстен ловец.

Сега особено ярко изпъква един фрагмент от сцена в планината, при която слънцето се е спуснало зад хълмовете преди половин час и ранен здрач е променил цветовете на дърветата, даже и на скалите, в почти черни нюанси на синьо, сиво и кафяво, Федър бе тук от три дни без храна. Храната му се бе свършила, но той мислеше усилено, проумяваше разни неща и не му се прибираше. Не бе далеч от място, където знаеше, че минава път, и не бързаше.

В мрака, който се спускаше по пътеката, забеляза някакво движение и после нещо, което приличаше на куче, приближаващо се по пътеката, много голямо овчарско куче или животно, по-скоро приличащо на ескимоски пес, и се зачуди какво ли бе довело едно куче в това затънтено място и по това време. Той не обичаше кучета, но това животно се движеше по начин, който парализираше тези чувства. То сякаш го наблюдаваше, преценяваше го. Федър се взря в очите на животното за дълго и за миг усети някаква близост. След това кучето изчезна.

Много по-късно разбра, че е било вълк, и споменът за този случай не го напусна дълго време. Мисля, че не го е напускал, защото е видял собствения си образ. Снимката може да покаже физически образ, при който времето е неподвижно, а огледалото може да покаже физически образ, при който времето тече, но мисля, че в планината той е видял напълно различен образ, който не е физически и изобщо не съществува във времето. Все пак това е било образ и поради тая причина е изпитал близост. Сега си го представям живо, защото снощи го видях отново като лика на самия Федър.

Като оня вълк в планината той притежаваше някаква животинска смелост. Следваше собствения си път с едно пренебрежение към последиците, което понякога смайваше хората и смайва мен досега, само като чуя за него. Той не се отклоняваше нито надясно, нито наляво. Открил бях това. Но тази смелост не идваше от някаква идеалистична идея за саможертва, а само от енергията на търсенето и в нея нямаше нищо благородно.

Мисля, че това негово търсене на призрака на рационализма започна, защото той искаше да излее мъстта си отгоре му, защото усещаше, че и сам е оформен по този начин от него. Искаше да се освободи от собствения си образ. Искаше да го разруши, защото призракът бе онова, което бе той, а искаше да бъде освободен от робството на собствената си личност. Тази свобода бе постигната по един особен начин.