Робърт Пърсиг - Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

Тези ОЧИ! В тях е целият ужас. Тия облечени в ръкавици ръце, които гледам сега, които карат мотоциклета по пътя, са били някога негови! И ако можете да разберете чувството, което се поражда от това, тогава можете да разберете истинския страх — страха, който се поражда от това, че знаеш: няма къде да избягаш.

Навлизаме в някакъв каньон с ниски стени. Не след дълго край пътя се появява мястото за почивка, което очаквах. Няколко пейки, малка постройка и мънички зелени дървета с маркучи, течащи в подножията им. Джон, Бог да ми е на помощ, е на изхода от другата страна, готов да поеме по автомагистралата.

Не обръщам внимание на това и спирам при сградата. Крис скача, издърпваме машината назад върху стойката. От двигателя се носи топлина на вълни, сякаш се е запалил. В нея се пречупват образите. С ъгълчето на окото виждам другия мотоциклет да се връща. Когато пристигат, и двамата ме гледат стръвнишки.

Силвия казва:

— Просто сме… ядосани!

Свивам рамене и отивам към чешмичката.

Джон казва:

— Къде е оная сърцатост, за която ни разправяш?

Поглеждам го за миг и разбирам, че наистина е ядосан.

— Страхувах се, че приемате всичко прекалено сериозно — казвам аз и се извръщам. Пия, водата се оказва алкална — блудкава като сапунената. Въпреки това пия.

Джон влиза в къщата да си намокри ризата с вода. Аз проверявам нивото на маслото. Капакът на масления филтър е толкова горещ, че ми изгаря пръстите направо през ръкавиците. Двигателят не е изгорил много масло. Протекторът на задната гума се е износил още малко, но все още може да кара. Веригата е достатъчно натегната, но малко суха, затова я смазвам пак за всеки случай. Съмнителните болтове не са се разхлабили.

Джон пристига, като ръси вода, и казва:

— Сега ти карай отпред, а ние ще те следваме.

— Няма да карам бързо — казвам аз.

— Както и да е — отвръща, — ще стигнем.

И така, аз карам отпред и се движим бавно. Пътят през каньона не става по-прав от този, който сме изминали, както очаквах да стане, а започна да се извива нагоре. Изненада.

Ту криволичи малко, ту се отправя обратно в посоката, която трябва да следваме, а после се връща. Движим се под остри ъгли през тесни клисури, после нагоре, високо и малко по-високо всеки път.

Появяват се шубраци. След това малки дървета. Пътят се изкачва по-високо, вие се сред треви, после край оградени ливади.

Над главите ни се появява малък облак. Може би дъжд? Може би. Ливадите имат нужда от дъжд. А в тези тук има цветя. Странно как се промени всичко. По нищо не личи на картата. И съзнанието за спомена е изчезнало също. Федър навярно не е минал оттук. Но друг път няма. Странно. Продължава да отива нагоре.

Слънцето се накланя към облака, който сега се е спуснал, за да допре хоризонта над нас, по който има дървета, борове; от тях повява… хлад и смолисто ухание. Вятърът люлее цветята в ливадата, мотоциклетът се накланя малко и изведнъж ни става прохладно.

Поглеждам към Крис, а той се усмихва. И аз се усмихвам.

След това дъждът пада тежко върху пътя, придружен от земен мирис на прах, който е чакал твърде дълго, а край пътя се появяват шарки от първите капки дъжд.

Всичко това е така ново. А ние имаме такава нужда от него, от един освежителен дъжд. Дрехите ми се намокрят, очилата ми са на капки, тръпки ме побиват — и това е прелестно. Облакът отминава между слънцето и боровата гора и малките ливади пак заблестяват, когато то улавя дъждовните капчици.

Стигаме края на стръмнината отново сухи, но разхладени и спираме, кацнали над огромна долина и река под нас.

— Мисля, че пристигнахме — казва Джон.

Силвия и Крис са навлезли в ливадата сред цветята под боровете, през които виждам отдалечения край на долината, много далеч и надолу.

Сега съм пионер, погледнал към обетована земя.

Часът е около десет преди обед и аз седя на сянка край машината върху хладен бордюр зад един хотел, който намерихме в Майлз сити — щата Монтана. Силвия и Крис са в пералнята на самообслужване — перат ни всичките. Джон е излязъл да търси птицечовка да си я прикрепи към каската. Мисли, че бил видял в една работилница, когато сме влизали вчера в града. А пък аз се готвя да си поиграя малко с двигателя.

Сега се чувствувам добре. Пристигнахме тук след обяд и се готвехме за голям сън. Добре стана, че спряхме. Бяхме толкова замаяни от изтощение, че нямахме представа колко сме изморени. Когато Джон реши да ни регистрира, дори не можа да си спомни как се казвам. Момичето от рецепцията ни попита наши ли са „тия шосейни авантюристи“ — мотоциклетите ни под прозореца, а ние двамата се смяхме така дълго, че тя започна да се чуди да не би да е казала нещо нередно. А беше просто глупашки смях от преумора. Щяхме да сме повече от щастливи да ги оставим паркирани и за разнообразие да походим.