Робърт Пърсиг - Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

Това е то целият мотоциклет — една система от концепции, изработени от стомана. Няма нито една част в него, нито една форма, която да не е излязла от нечий мозък… Третият клапан е също в ред. Остава още един. Добре ще е да е той… Забелязал съм, че хора, които никога не са работили със стомана, се затрудняват да разберат това — че мотоциклетът е преди всичко духовен феномен. Те свързват метала с дадени форми — тръби, лостове, рами, инструменти, части — все стабилни и неприкосновени неща, и ги приемат главно като физически. Обаче човек, който работи с металорежещи машини или се занимава с леене, или с коване, или със заваряване, разглежда стоманата като нещо, което изобщо не притежава форма. Стоманата може да има всяка форма, която желаете, ако сте достатъчно сръчни, и всяка освен оная, която желаете, ако не сте. Формите като този клапан са нещо, до което стигате, което придавате на стоманата. Стоманата не притежава повече форма от тоя куп стара мръсотия върху двигателя тук. Тези форми до една са излезли от нечия глава. Важно е да се разбере това. Стоманата? По дяволите, дори и стоманата е излязла от нечия глава. В природата няма стомана. Всеки човек от бронзовата епоха би могъл да ви каже това. Всичко, което има природата, е възможност да се създаде стомана. Нищо повече. Но какво е „възможност“? И тя е на някого в главата!… Призраци.

За това всъщност говореше Федър, когато каза, че всичко е в главата. То звучи безумно, ако човек просто скочи и го каже, без да има предвид нещо определено, каквото е един двигател. Но ако се свърже с нещо определено и реално, безумната нотка проявява склонност да изчезне и се вижда, че той може да е казвал нещо важно.

Луфтът на четвъртия клапан е прекалено голям, което и предполагах. Регулирам го. Проверявам запалването и виждам, че все още е точно каквото е нужно, а чукчето и наковалнята не са ерозирали, така че ги оставям на мира, притягам капаците и клапаните по местата им, поставям отново свещите и паля.

Чукането като от клапан е изчезнало, но това засега не означава кой знае какво, докато маслото е все още студено. Оставям го на празен ход, докато прибера инструментите, после се качвам и поемам към една мотоциклетна работилница, за която ни каза един случаен мотоциклетист снощи и където можеше да има обтегач за веригата и нов гумен протектор за стъпенките. Крис сигурно много шава с крака. Неговите стъпенки непрекъснато се износват.

Изминавам две пресечки и все още няма чукане от клапани. Започва да звучи добре, мисля, че е изчезнало. Все пак няма да правя никакви заключения, преди да сме изминали тридесетина мили. А дотогава и сега в момента слънцето е ярко, въздухът прохладен, главата ми е бистра, пред нас има цял ден, почти сме стигнали планините, в такъв ден се радваш, че живееш. Този разреден въздух е виновен. Човек винаги се чувствува така, когато започне да се изкачва на по-високо надморско равнище.

Надморското равнище! Ето защо горивната смес е обогатена. Разбира се, това трябва да е причината. Сега сме на две хиляди и петстотин фута. По-добре ще е да се върна към стандартни жигльори. Необходими са само няколко минути, за да ги поставя. И да отвия малко болтчето за празен ход. Ще се изкачим много по-високо отсега.

Под няколко сенчести дървета намирам „Мотоциклетния магазин на Бил“, но не и Бил. Един минувач казва, че той „може би е запрашил за риба“, а е оставил магазина си широко отворен. Наистина сме в Запада. Никой не би оставил магазин така отворен в Чикаго или Ню Йорк.

Вътре виждам, че Бил е механик от школата на „фотографиращото съзнание“. Всичко разхвърляно. Ключове, отвертки, стари части, стари мотоциклети, нови части, нови мотоциклети, проспекти за продажби, тръбопроводи, всичко е пръснато така нагъсто и в такъв безпорядък, че човек дори не може да съзре плотовете отдолу. Аз не бих могъл да работя при такива условия, но то е просто защото не съм механик с фотографиращо съзнание. Бил може навярно да се обърне и да вземе в ръка който и да било инструмент в тази бъркотия, без да трябва да се замисля къде е той. Виждал съм такива механици. Могат да ви подлудят, докато ги наблюдавате, но те все пак си свършват работата, и то понякога по-бързо. Преместете един инструмент с три инча наляво обаче и ще му отидат дни да го търси.

Бил пристига, като се усмихва за нещо си. Разбира се, има няколко жигльора, за моята машина и знае точно къде се намират. Все пак ще трябва да почакам минутка. Трябва да спазари там отзад няколко части за „Харли“. Излизам с него в една барака отзад и виждам, че продава цяла машина „Харли“ на стари части освен рамата, която купувачът вече има. Продава ги всичките за 125 долара. Съвсем не лоша цена.