Робърт Пърсиг - Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

Това описание би обхванало въпросите „какво“ от гледна точка на частите на мотоциклета и „как“ от гледна точка на функциите на двигателя. То би имало остра нужда от анализ на въпроса „къде“ под формата на илюстрация, а също така на въпроса „защо“ под формата на инженерни принципи, които са довели до тази конкретна комбинация от части. Но целта тук не е да се анализира изчерпателно мотоциклетът. Целта е да се намери отправна точка, примерен модел за разбиране на нещата, който на свой ред да стане обект на анализ.

Няма нищо необикновено в това описание на пръв поглед. Звучи като взето от встъпителен курс по въпроса или може би като първа лекция от професионално ръководство. Необикновеното се забелязва, когато престане да бъде модел за беседа и стане обект на беседата. Тогава някои неща могат да изпъкнат.

Първото нещо, което се забелязва при това описание, е така очевидно, че трябва да се потиска, иначе ще засенчи всякакви други наблюдения. То е: цялата работа е тъпа до немай-къде. Раз-два, раз-два, раз-два, раз-два, раз, карбуратор, преводно число, компресия, раз-два, бутало, свещи, всмукване, раз-два-три, и така нататък, и така нататък. Това е романтичният образ на класическия модел. Скучно, вдървено и грозно. Малко романтици стигат по-далеч оттук.

Но ако човек успее да потисне това най-очевидно наблюдение, може да забележи някои други неща, които не се проявяват отначало.

Първото е, че мотоциклетът, както е описан, почти не може да бъде проумян освен ако човек вече не знае как работи. Непосредствените повърхностни впечатления, които са важни за първоначалната представа, вече ги няма. Останал е само скритият смисъл.

Второто е, че е изчезнал наблюдателят. Описанието не казва, че за да се види буталото, трябва да се свали главата на цилиндъра. „Вас“ ви няма никъде в цялата картина. Дори „водачът“ е нещо като безличностен робот, който демонстрира функциите на машината чисто механично. В това описание няма истински субекти. Съществуват само обекти, които са независими от всякакъв наблюдател.

Третото е, че думите „добро“ и „лошо“, както и всичките им синоними отсъствуват напълно. Никъде не се дават стойностни оценки, само факти.

Четвъртото е, че тук се движи някакво острие. Много, смъртоносно; един интелектуален скалпел, така бърз и остър, че човек понякога не забелязва движението му. Получава се впечатлението, че всички тия части са си просто там и се назовават, защото съществуват. Но те могат да бъдат назовани съвсем различно и съчленени по съвсем друг начин в зависимост от това как се движи скалпелът.

Например газоразпределителният механизъм, който включва разпределителния вал, ангренажната верига, клапаните и дистрибутора, съществува само поради един необичаен срез на този аналитичен нож. Ако отидете в магазин за мотоциклетни резервни части и им поискате комплект за газоразпределителен механизъм, те няма да разберат за какво, по дяволите, говорите. Те не класифицират нещата по този начин. Няма двама производители, които да класифицират частите по точно един и същи начин, и всеки механик знае, че някоя част не може да се купи, защото не може да се намери, защото производителят я смята за част от нещо друго.

Важно е да се разбере какво представлява този нож, а не погрешно да приемете, че мотоциклетите или каквото и да било друго са това, което са, само защото острието ги е изрязало по този начин. Важно е да се концентрирате върху самото острие. По-късно ще опитам да покажа как умението да се използува това острие творчески може да доведе до разрешения за разцеплението между класическото и романтичното.

Федър бе майстор е този скалпел и го използуваше с умение и смелост. С един-единствен размах на аналитичната мисъл той разделяше целия свят на части по собствен избор, разделяше частите и парченцата от тях на все по-малки и по-малки, и по-малки, докато ги доведе до онова, което искаше. Дори специфичната употреба на термините „класически“ и „романтичен“ е пример за виртуозно владеене на острието.

Но ако това бе едничкото му ценно качество, аналитичното умение, с огромно удоволствие бих млъкнал. Обстоятелството, което налага да не замлъквам, е, че той използуваше това умение по толкова чудат и все пак съвършен начин. Никой никога не забеляза това, мисля, че дори сам той не го забелязваше, а може и да си е било мое заблуждение, но острието, което използуваше, бе по-скоро на слаб хирург, отколкото на убиец. Може и да няма разлика. Той забеляза, че става нещо нездраво и болезнено и започна да реже надълбоко, по-надълбоко и по-надълбоко, за да стигне до корена му. Преследваше някаква цел. Това е важно. Преследваше нещо и използуваше острието, защото бе единственият инструмент, с който разполагаше. Но толкова се увлече и отиде така далеко, че в края на краищата истинската жертва се оказа той сам.