Робърт Пърсиг - Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

— Мислех, че не искаш да ни видиш — казва Крис. Гледа надолу.

Страхът в погледа му през всички тия години.

Сега виждам вратата. Тя е в една болница.

Виждам ги за последен път. Аз съм Федър, това съм аз, а те ще ме унищожат, защото казвам Истината.

Всичко застана на мястото си.

Крис плаче тихичко. Плаче, плаче и плаче. Вятърът откъм океана духа във високата трева наоколо и мъглата започва да се вдига.

— Не плачи, Крис. Само децата плачат.

След доста време му подавам кърпа да си избърше лицето. Събираме си нещата и ги товарим на мотоциклета. Мъглата изведнъж се вдига съвсем и виждам как слънцето придава на лицето му един открит израз, който не съм виждал никога. Слага си каската, затяга каишката и ме поглежда.

— Наистина ли беше луд?

Защо ли пита това?

— Не!

Смаян съм. Но очите на Крис блестят.

— Знаех си.

После се качва на мотоциклета и потегляме.

Докато караме край храстите с листа сякаш от восък по брега на Мансанита, отново си спомням израза на Крис. „Знаех си“ — казва той.

Мотоциклетът взема без усилие всеки завой, накланя се съобразно инерцията и скоростта и центърът на тежестта застава под съответния ъгъл спрямо пътя. Край нас е пълно е цветя и изненадващи гледки, тесни завои един след друг, така че целият свят се търкаля и върти, издига и спуска.

„Знаех си“ — каза той. Изниква в съзнанието ми като някакъв дребен факт, задърпал откъм отсрещния край рибарската корда и казващ, че не е толкова дребен, колкото си мисля. Това му е било в главата дълго време. Години. Всички грижи, които ни е създавал, стават по-понятни. „Знаех си“ — казва той.

Трябва да е чул нещо преди години и в детското си съзнание е объркал всичко. Онова, което Федър казваше винаги, — което аз казвах винаги — преди години, а Крис навярно го е вярвал и оттогава го е криел у себе си.

Свързани сме помежду си по начини, които никога не можем да разберем напълно, може би изобщо не ги разбираме. Той винаги е бил истинската причина да изляза от болницата. Ако го бях оставил да израсне сам, това действително би било лошо. И в съня също той все се опитваше да отвори врата.

Аз изобщо не съм го носел. Той е носел мен!

„Знаех си“ — казва той. Продължава да подръпва кордата и да повтаря, че моят голям проблем може да не е толкова голям, колкото си мисля, защото отговорът е точно под носа ми. За бога, освободи го от товара му! Нека отново бъде една личност!

Обгръща ни плътен въздух, изпълнен с особени ухания от цъфналите дървета и храсти. Навътре от брега студът си е отишъл и жегата отново се стоварва върху ни. Просмуква се през якето и дрехите ми и изсушава влагата вътре. Ръкавиците, които бяха потъмнели от влага, започват да изсветляват. Океанската влага май така се е просмукала до мозъка на костите ми, че съм забравил какво е това топлина. Започва да ми се приспива и в една малка клисура пред нас забелязвам отбивка и дървена маса. Когато стигаме до нея, изключвам двигателя и спирам.

— Спи ми се — казвам на Крис. — Ще дремна малко.

— И аз — отвръща той.

Задремваме и когато се събуждаме, аз се чувствам много отпочинал — по-отпочинал от когато и да било. Вземам якето на Крис и моето и ги натиквам под ластиците, с които сме вързали багажа на мотоциклета.

Толкова е горещо, че ми се иска да се откажа от каската. Спомням си, че в този щат те не са задължителни. Завързвам я към един от ластиците.

— Сложи и моята там — казва Крис.

— По-безопасно е с нея.

— Но ти не слагаш своята.

— Добре — съгласявам се аз и закрепвам и неговата.

Пътят продължава да се вие и лъкатуши сред дърветата. Прави остри стръмни завои и се плъзга от една гледка в друга сред шубраци и после пак на открито, откъдето виждаме каньони, проснати под нас.

— Красиво! — крещя на Крис.

— Няма защо да викаш.

— О! — сещам се аз и се смея.

Когато човек е без каска, може да си говори с обикновен глас. След всички тия дни!

— Все пак е красиво — повтарям аз.

Има повече дървета, шубраци и дъбрави. Става по-топло. Крис се обляга на рамото ми, аз леко се извръщам и виждам, че се е изправил на стъпенките.

— Това е малко опасно — казвам му.

— Не е. Мога да преценя.

Вероятно може.

— Внимавай все пак.

След малко, когато се врязваме в един остър завой под няколко надвиснали дървета, той казва „ох“, след малко „ах“ и после „у-у-у“. Някои клони висят така ниско над пътя, че могат да го пернат по главата, ако не внимава.

— Какво има? — Питам аз.