Робърт Пърсиг - Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

„А какво е написано добре и какво е написано зле — трябва ли да караме Лизий или някой друг поет, или оратор, който някога е писал или ще пише политическо или друго съчинение, метрично или не, поет или прозаик, да ни научи на това?“

А кое е добро, Федър, и кое не е добро, трябва ли да искаме от когото и да било да ни каже тия неща?

Именно това бе казал и той преди месеци в класната стая в Монтана, една мисъл, която Платон и всички диалектици след него са пропуснали, тъй като те всички искат да дефинират доброто и неговата интелектуална връзка с нещата. Но сега той вижда колко се е отдалечил от това. Той върши същите лоши неща. Първоначалната му задача бе да запази качеството недефинирано, но в процеса на борба с диалектиците бе правил изявления и всяко от тях е било тухла в стената на дефиницията, която той сам изгражда около качеството. Всеки път да се развие организирана мисъл около едно недефинирано качество съдържа своето собствено отрицание. Всичко, което е вършел, е било поначало глупашка мисия.

На третия ден завива зад ъгъла на непозната пресечка и изведнъж престава да вижда. Когато зрението се връща, той лежи на тротоара, а край него отминават хора, сякаш го няма там. Изправя се с усилие и жестоко напряга паметта си да си спомни обратния път към апартамента. Мислите му все повече и повече забавят ход. Това е приблизително по времето, когато търсят с Крис продавачите на двуетажни легла за деца. След това не излиза от апартамента.

Взира се в стената, кръстосал крака върху карирано одеяло на пода в спалня без легла. Всички мостове са изгорени. Път назад няма. А вече няма и път напред.

Три дни и три нощи Федър гледа стената на спалнята, мислите му не се движат нито напред, нито назад. Стоят си само на момента. Жена му го пита дали не е болен, а той не отговаря. Разбира какво му казва, но вече не е в състояние да реагира на това. Не само мислите му забавят ход, но и желанията. И намаляват, и намаляват, сякаш масата им става неизчислимо голяма. Така е натежал, толкова е уморен, но сън не го хваща. Има усещането, че е гигант, висок милиони мили. Усеща как се издължава във вселената и става безграничен.

Започва да се освобождава от разни неща, тежести, които е мъкнал със себе си цял живот. Казва на жена си да вземе децата и да го остави, да счита, че са разделени. Страхът от погнуса и срам изчезва, когато урината му се стича не нарочно, а естествено върху пода на стаята. Страхът от болка, болката на мъчениците, е преодолян, когато угарките догарят не нарочно, а естествено върху пръстите му, докато угаснат от мехурите, образували се от техните обгаряния. Жена му забелязва изранените ръце и урината на пода и търси помощ.

Но преди да пристигне помощта, бавно, отначало незабележимо, цялото съзнание на Федър започва да се разпада… да се разтваря и избледнява. После постепенно престава да се пита какво ли ще стане по-нататък. Той знае какво ще стане и по страните му потичат сълзи за семейството му, за самия него и за тоя свят. Проточва се някакъв откъс от християнски химн: „Трябва да прекосиш тази самотна долина.“ Откъсът повлича друг: „Трябва да я прекосиш сам ти.“ Май че е химн от Запада, от Монтана.

„Никой не може да я прекоси вместо теб“ — се казва в него. Май намеква за нещо отвъд. „Трябва да я прекосиш сам ти.“

Той прекосява една самотна долина, от митоса, и се появява като от някакъв сън, разбира, че цялото му съзнание, митосът, е било един сън и не просто нечий сън, а негов собствен, един сън, който сега той трябва да продължи със собствени сили. След това изчезва и той дори и остава само сънят за него, а той самият е вътре в съня.

И качеството, „арете“, за което се бе борил така упорито, за което се бе жертвал, което не бе предал ни веднъж, но за цялото това време не бе разбрал ни веднъж, сега му се открива и душата му намира покой.

Потокът коли е изтънял почти съвсем, а пътят е така черен, та ми се струва, че светлината на фара едва пробива дъжда, за да го освети. Убийствено. Всичко може да се случи — внезапна вдлъбнатина, маслено петно, убито животно… Но пък ако се движиш бавно, ще те убият, като те връхлетят отзад. Не разбирам защо продължаваме да се движим при това положение. Би трябвало отдавна да сме спрели. Вече не знам какво правя. Оглеждал съм се за табела на някой мотел, предполагам, но съм се замислил и съм ги пропуснал. Ако продължаваме така, ще ги затворят до един.

Поемаме по следващата отбивка по магистралата, като се надяваме да ни отведе някъде, и скоро се оказваме върху неравен асфалт с дупки и пръснат чакъл по него. Карам бавно. Уличните лампи над нас хвърлят разлюлени сводове луминесцентна светлина през потоците дъжд. Минаваме от светлина в мрак, в светлина, отново в мрак и никъде ни помен от добре дошли. Един знак обявява „Стоп!“ отляво, но не казва накъде да завием. И от двете страни е еднакво тъмно. Можем да си караме безкрай по тия улици и да не стигнем доникъде. Ако продължава така, няма да можем да се върнем и на магистралата.