Робърт Пърсиг - Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

Отново сме на път и сега ми хрумва, че той е един друг Федър, мислещ по начина, по който мислеше оня, и действащ по същия начин. Търси си белята, движен от сили, за които има смътна представа и които не разбира. Въпросите… същите въпроси… той трябва да узнае всичко.

И ако не намери отговора, просто върви напред и напред, докато намери, а отговорът го отвежда при друг въпрос и той се бори, стреми и стреми към нов отговор… в безкрайно преследване, без да вижда, без да разбира, че въпросите няма да свършат никога. Нещо не достига, той знае това и ще се убие в опитите да го открие.

Заобикаляме с остър завой една надвиснала скала. Океанът се е проснал до безкрая, студен и син, и създава чувство на отчаяние. Хората от брега никога не могат да разберат какво символизира океанът на сухопътните обитатели на вътрешността — какъв велик далечен сън е той, невидян, но скътан в най-съкровените кътчета на подсъзнанието, и когато дойдат при океана и образите, стигащи до съзнанието, се насложат върху съновиденията на подсъзнанието, явява се чувство за поражение, задето са дошли толкова далеч, за да спрат пред една загадка, която ще остане вечно непроницаема. Източникът на всичко.

Доста по-късно влизаме в някакво населено място. Сияйната омара, която изглеждаше така естествена над океана, сега се вижда по улиците. Създава особена атмосфера, едно неясно лъчение, което придава на всичко носталгичен вид, сякаш е спомен от отдавна минали години.

Спираме пред натъпкан ресторант и намираме последната незаета маса до прозорец над блесналата улица. Крис е свел поглед и не говори. Може би по някакъв начин усеща, че не остава много път.

— Не съм гладен — казва.

— Но би могъл да почакаш да се нахраня аз!

— Нека продължим, не съм гладен.

— Да, но аз съм.

— Аз пък не съм. Боли ме стомахът.

Старият симптом.

Изяждам си обяда сред разговорите и дрънченето на чинии и прибори от съседните маси, а през прозореца виждам да преминава мотоциклетист. Имам чувството, че сме стигнали края на света.

Отначало лицето му е безизразно, после там се появява изненада, примесена със страх. Добавям:

— Аз ще продължа сам с мотоциклета и ще се видим след седмица-две. Няма смисъл да те насилвам да продължаваш едно пътуване, което ти е противно.

Сега е мой ред да се изненадам. Изразът му не е на облекчение. Страхът се усилва, той свежда поглед и мълчи. Изглежда загубил равновесие и уплашен. Поглежда ме.

— Къде ще живея?

— Ами сега не би могъл да живееш у дома, защото там има други хора. Можеш да отидеш при баба и дядо.

— Не искам да ходя там.

— Можеш да отидеш при леля си.

— Тя не ме обича. И аз не я обичам.

— Можеш да останеш при другите дядо и баба.

— И там не искам.

Изброявам други възможности, но той клати глава.

— Е, къде тогава?

— Не знам.

— Крис, мисля, сам разбираш какъв е проблемът. Ти не искаш да продължиш това пътуване. Противно ти е. И все пак не искаш да отидеш при някой друг или някъде другаде. Всички, които изброих, или не те обичат, или ти не ги обичаш.

Мълчи, но очите му се насълзяват.

Някаква жена от съседната маса ме гледа сърдито. Готви се да каже нещо, ето — отваря уста… Насочвам към нея тежък продължителен поглед — накрая тя си затваря устата и се обръща към чинията си.

Крис вече плаче силно и от другите маси ни гледат.

— Хайде да се разходим — казвам аз и ставам, без да чакам сметката.

При касата сервитьорката казва:

— Съжалявам, че момченцето не се чувства добре.

Кимам, плащаме и излизаме.

Оглеждам се за някоя пейка в сияйната мараня, но няма. Тогава се качваме на мотоциклета и бавно тръгваме на юг, като търсим някое тихо кътче да спрем.

Пътят води отново към океана, където се изкачва на височина, очевидно издадена в самия него, но сега обвита в талази мъгла. За миг забелязвам през далечна пролука в мъглата някакви хора, които си почиват върху пясъка, но скоро мъглата се съединява и хората изчезват.

Поглеждам Крис и виждам объркан, празен поглед, но щом му казвам да седне, нещо от сутрешния гняв и омраза се появява отново.

— Защо? — пита той.

— Мисля, че е време да поговорим.

— Ами говори — отвръща. Цялата му предишна войнственост се е върнала. Не може да понася „добрия баща“. Знае, че „добротата“ е фалшива.

— Какво мислиш за бъдещето? — питам аз. Глупав въпрос.

— Какво да мисля?

— Исках да те попитам какви планове имаш за него.

— Каквото е — такова! — долавям нотка презрение.