Робърт Пърсиг - Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

Мъглата се разкъсва за миг, открива скалата, върху която сме седнали, отново се сключва и ме обзема усещане за неизбежност на онова, което става. Нещо ме тласка нанякъде и нещата, съзрени с периферното зрение, се изравняват по интензивност с ония в центъра на зрителното поле и се сливат в едно с тях, и казвам:

— Крис, мисля, че е време да поговорим за някои неща, за които не знаем нищо.

Като че наостря ухо. Усеща, че нещо предстои.

— Крис, пред тебе седи баща, който бе дълго време луд и отново е близо до това състояние.

И дори вече не близо. То е тук. Дъното на океана.

— Изпращам те у дома не защото ти се сърдя, а защото ме е страх от онова, което може да стане, ако продължавам да отговарям за теб.

Лицето му не променя израза си. Той още не схваща какво му казвам.

— Така че това сега е за довиждане, Крис, и не съм сигурен дали отново ще се видим някога.

Това е. Свърши се. Сега останалото ще си дойде само.

Гледа ме така особено. Май още не разбира. Този поглед… виждал съм го някъде… някъде…

В една ранна утринна мъгла, в блатата, имаше патенце примкар, което гледаше така… Ранил го бях в крилото, не можеше да литне, втурнах се към него, хванах го за шията и преди да го убия, спрях и поради някаква загадка на вселената се взрях в очите му, а те гледаха така… така спокойно и без разбиране… и все пак с пълно съзнание за всичко. После закрих очите му с длан и му извих врата, докато се пречупи и усетих хрущенето между пръстите си.

После отворих длан. Очите пак ме гледаха, но сега гледаха в нищото и вече не следяха движенията ми.

— Крис, и за теб казват същото.

Втренчил се е в мен.

— Че тия неприятности ще ги имаш и ти.

Клати глава отрицателно.

— Тези неща изглеждат истински, мислиш си, че са истински, но не са.

Очите му се разширяват. Продължава да клати отрицателно глава, но започва да разбира.

— Нещата вървяха от лошо към по-лошо. Неприятности в училище, неприятности със съседите, неприятности в семейството, неприятности с приятелите ти. Крис, аз бях единственият, който ги удържаше и им казваше: „Той е наред“, а сега няма да има кой. Разбираш ли?

Вторачил се е в мен, поразен. Очите му все още възприемат, но погледът започва да става невиждащ. Аз не му давам сили. Никога не съм му давал. Аз го убивам.

— Не си виновен ти, Крис. Никога не си бил. Моля те да разбереш това.

Погледът му отведнъж се прекършва от някакъв вътрешен проблясък. После очите се затварят и от устата излиза странен плач, един вопъл сякаш от много далеч. Извръща се, катурва се на земята, сгъва се на две, коленичи и започва да се клати напред-назад, забил глава в земята. Слаб влажен вятър духа в тревата около него. Наблизо каца чайка.

Дочувам вой на скорости през мъглата и се уплашвам.

— Трябва да станеш, Крис.

Воят е тънък и нечовешки, като от далечна сирена.

— Трябва да станеш!

Продължава да се люлее и вие на земята.

Не знам какво да направя. Нямам представа какво да правя. Всичко е свършено. Искам да затичам към края на скалата, но се удържам. Трябва да го кача на автобуса и чак тогава на скалата.

— Всичко е вече наред, Крис.

Това не е моят глас.

— Не съм те забравил.

Крис престава да се люлее.

— Как бих могъл да те забравя?

Крис вдига глава и ме поглежда. Някаква пелена, през която ме е гледал винаги, за миг изчезва и после се връща на мястото си.

— Сега ще бъдем заедно.

Воят на камиона ни връхлита.

— Ставай сега!

Крис бавно се изправя и ме гледа. Камионът се приближава, спира и шофьорът наднича навън да види дали не искаме да ни качи. Поклащам глава и му махам да продължава. Той кима, включва на скорост и продължава да вие през мъглата, а ние оставаме с Крис сами.

Загръщам го в якето си. Главата му отново е заровена между коленете и пак плаче, но това са нормални човешки вопли, а не странният писък отпреди. Дланите ми са влажни и усещам, че челото ми също е влажно.

След малко проплаква:

— Защо ни напусна?

— Кога?

— В болницата!

— Нямаше избор. Полицията се намеси.

— Не те пускаха ли?

— Не. Не ме пускаха.

— Ами защо не отвори оная врата?

— Коя врата?

— Стъклената!

Нещо като електрически ток бавно минава през мен. За каква стъклена врата говори той?

— Не помниш ли? Ние бяхме от едната страна, а ти от другата и мама плачеше.

Никога не съм му казвал тоя сън. Как би могъл да знае? О, господи, не.

Сега сме в друг сън. Затова гласът ми звучи така особено.

— Не можех да отворя оная врата. Казаха ми да не я отварям. Трябваше да правя всичко, каквото ми кажат.