Робърт Пърсиг - Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

— Къде сме? — крещи Крис.

— Не знам — мисълта ми е станала уморена и бавна. Май не ми идва наум какво да кажа… нито пък какво да направя.

Далеч пред себе си по улицата виждам бяла светлина и ярка реклама на бензиностанция.

Отворена е. Спираме и влизаме вътре. Момчето, което изглежда колкото Крис на години, ни гледа особено. Не знае да има мотел наоколо. Вземам телефонния указател, намирам някакъв мотел и му казвам адреса, а той се опитва да ни упъти, но без успех. Обаждам се в мотела, за който той казва, че е най-близо, запазвам стая и моля да ни упътят.

В дъжда и по тия тъмни улици въпреки упътванията за малко да пропуснем мотела. Угасили са светлините и докато се записвам, мълчим.

Стаята е мрачен остатък от тридесетте години, неприветлива, обзавеждана собственоръчно от човек, който не разбира от дърводелство, но е суха, има печка и легла, а това е всичко, от което имаме нужда. Включвам печката, сядаме край нея и скоро студът, тръпките и влагата започват да излизат от костите ни.

Крис не вдига поглед от решетката на вградената в стената печка. След малко пита:

— Кога ще си ходим у дома?

Провал.

— Когато стигнем Сан Франциско — казвам аз. — Защо?

— Толкова съм уморен от това седене и… — гласът му заглъхва.

— И какво?

— И… не знам. Само седим… като че никъде всъщност не отиваме.

— А къде трябва да отидем?

— Не знам. Откъде да знам?

— И аз не знам — казвам.

— А ти защо не знаеш? — вика той. Започва да плаче.

— Какво има, Крис? — питам го аз.

Не отговаря. После хваща глава с ръце и започва да се люлее напред-назад. Начинът, по който го прави, ме плаши. След малко спира и казва:

— Когато бях малък, бе другояче.

— Как?

— Не знам. Все правехме нещо. Което исках. Сега не ща да правя нищо.

Продължава да се поклаща зловещо назад-напред с лице, заровено в ръцете, а аз не знам какво да направя. Това е някакво странно връщане към състоянието на сгушил се зародиш, изолирано от мен, изолирано от всичко. Едно връщане някъде, закъдето аз не знам нищо… не знам къде… към океанското дъно.

Сега се сещам къде съм виждал това по-рано — на пода на болницата.

Не знам какво да направя.

След малко си лягаме и се опитвам да заспя.

После питам Крис:

— По-добре ли беше, преди да напуснем Чикаго?

— Да.

— Защо? Какво си спомняш?

— Беше забавно.

— Забавно?

— Да — каза той и млъкна. После се обажда: — Помниш ли оня път, когато бяхме тръгнали да търсим легла?

— Това забавно ли беше?

— Разбира се — отвръща той и дълго мълчи. После казва: — Не помниш ли? Накара ме няколко пъти да разпитвам за пътя към къщи… Ти играеше на разни игри с нас. Разправяше ни най-различни работи, излизахме с колата и правехме разни неща, а сега не правиш нищо.

— Напротив, правя.

— Не, не правиш! Само седиш, гледаш и нищо не правиш! — чувам го да плаче отново.

Дъждът отвън се блъска в прозореца на пристъпи и усещам как някакъв огромен товар се стоварва отгоре ми. Плаче за НЕГО. ТОЙ му липсва. Ето какво значи оня сън. В съня…

Много дълго, както ми се струва, продължавам да се вслушвам в пукането на печката, във вятъра и дъжда, който барабани по покрива и прозореца. После дъждът спира и само от време на време по няколко капки падат от дърветата, раздвижени от вятъра.

На сутринта вниманието ми е привлечено от зелен гол охлюв на земята. Дълъг е около шест инча, три четвърти от инча широк, почти като гумен и покрит със слуз като някакъв вътрешен животински орган.

Всичко наоколо е подгизнало; студено и мъгливо е, но достатъчно ясно, за да видя, че мотелът, в който сме се настанили, е разположен на склон с трева отпред и ябълкови дървета, а под тях ниски бурени, покрити с роса или просто дъждовни капки, които още не са се изпарили. Виждам още един гол охлюв, Господи, гъмжи от тези плужеци!

Когато Крис излиза, соча му един. Движи се едва-едва — като обикновен охлюв, който лази по листо. Крис не казва нищо.

Напускаме мотела и закусваме в едно селище встрани от главния път, наречено Уийт. Виждам, че все още е замислен. Гледа настрани, блуждае някъде, не му се приказва и аз го оставям на мира.

По-късно в Лиджит виждаме езерце с патици, купуваме бисквитки и им ги хвърляме, но той прави това с най-нещастния вид, който съм забелязвал у него. После навлизаме в крайбрежните криволици и изведнъж попадаме в гъста мъгла. След това температурата спада и разбирам, че отново сме до самия океан.

Когато мъглата се вдига, виждаме океана от една висока скала, тъй безкраен, син и далечен. Докато караме, ми става все по-студено, замръзвам.