Никакви хитрини повече. Той просто иска да вкара Федър в собствената си територия и да му даде да разбере.
— Доколкото знам… — започна Федър и млъква за момент.
— Да? — председателят цял се е превърнал в усмивка. Всичко е готово.
— Доколкото знам, становището на Аристотел е, че диалектиката предхожда всичко останало.
Изражението на председателя преминава от наслада през смущение към гняв. Всичко това за половин секунда. „Точно такова е!“ — крещи лицето му, но той не промълвя ни дума. Ловецът отново попада в капана. Не може да направи нищо на Федър за постановка, взета от собствената му статия в „Енциклопедия Британика“.
Две на нула за реториката срещу диалектиката.
— А от диалектиката произлизат формите — продължава Федър — и от…
Но председателят го прекъсва. Вижда, че нещата не се развиват, както на него му се ще, и се отказва.
Не трябваше да го прекъсва, мисли си Федър. Ако бе истински търсач на истината, а не пропагандист на някоя определена гледна точка, нямаше да го прекъсне. Би могъл да научи нещо. След като веднъж е установено, че „диалектиката предхожда всичко останало“, тази постановка сама се превръща в диалектическа същност, обект на диалектическо изследване.
Федър би попитал: какви доказателства имаме, че диалектическият метод въпрос/отговор, с който постигаме истината, предхожда всичко останало? Нямаме никакви. И когато твърдението бъде изолирано и само стане обект на критическо изследване, то става очевидно нелепо. Ето ти я диалектиката, като закона на Нютон за гравитацията; седи си по средата на нищото и сътворява вселената, а? Това е глупаво.
Диалектиката, която е майка на логиката, сама произлиза от реториката. Реториката на свой ред е рожба на митовете в поезията на древна Гърция. Това е така исторически и е така по силата на здравия разум. Поезията и митовете са реакции на иредисторическия човек спрямо околния свят, сътворен на базата на качеството. Качеството, а не диалектиката, е създател на всичко, което познаваме.
Часът свършва, председателят стои до вратата и отговаря на въпроси, Федър почти става, за да каже нещо, но размисля. Ударите, получавани цял живот, имат способността да убиват желанието на човек за ненужни престрелки, които водят към други. Нищо приятелско не бе казано или дори намекнато, а твърде много враждебност излезе наяве.
Федър вълкът. Подхожда. Докато се връща към жилището си с леки стъпки, вижда все по-ясно, че подхожда. Не би се радвал, ако те останат възхитени от дисертацията му. Враждебността наистина е негова стихия. Наистина, Федър вълкът бе слязъл от планината, за да тормози бедните невинни членове на тази интелектуална община. Подхожда напълно.
Храмът на разума, както и всички институции на Системата, е основан не на индивидуална мощ, а върху слабостта на индивида. Онова, което всъщност се изисква в храма на разума, не е способност, а неспособност. Тогава човек бива считан подходящ за обучение. Един действително можещ човек е винаги заплаха, Федър разбира, че е отхвърлил възможността да бъде включен в организацията, след като се подчини на каквото там е нужно от Аристотел. Но подобна възможност едва ли си заслужава кланянето, боричкането и интелектуалната немощ, необходими за поддържането й. Това е нискокачествена форма на живот.
Според него качеството е по-забележимо горе в горите, отколкото тук, заличено от мръсните прозорци и океаните думи. Той разбира, че онова, за което говори, тук никога няма да бъде прието, защото, за да го разбере, човек трябва да е освободен от зависимостта на властта, а това е институция на властта. За овцата качеството е онова, което посочи овчарят. И ако вземем една овца и я занесем горе в планината в гората нощем, когато вее вятърът, тази овца ще се паникьоса до смърт и ще блее и блее, докато дойде овчарят или вълкът.
Прави един последен опит за помирение при следващото събиране на групата, но председателят не допуска това. Федър го моли да обясни нещо, като казва, че не го бил разбрал. Той го е разбрал, но смята, че би било добре да направи отстъпка.
Отговорът е: „Може би сте били уморен!“, изречен колкото е възможно по-унищожително, но не унищожава нищо. Председателят просто заклеймява у Федър онова, от което най-много се страхува у самия себе си. Докато часът напредва, Федър седи загледан през прозореца и му е жал за този стар овчар и за овцете и кучетата му в тази стая, и за самия него, защото никога няма да стане един от тях. После, когато бие звънецът, той си отива завинаги.
Читать дальше