Триша Рейбърн: Мъртво вълнение

— Ванеса?

Спрях. Пейдж стоеше на няколко крачки от мен — там, където я бях оставила. Изглежда, звънецът бе иззвънял по време на моето отстъпление, защото момчетата и момичетата бавно се точеха през желязната порта. Пейдж гледаше внушителната тухлена сграда така, сякаш е затвор, пълен с убийци, а не училище.

— Не мога да го направя — каза тя, когато се върнах при нея. — Въобразявах си, че съм готова. Мислех, че като дойда тук, ще започна всичко отначало на съвсем ново място… Че така ще е по-лесно да… Че така ще мога да забравя…

— Пейдж — взех ръката й в своята и я накарах да се обърне към мен, — ти няма да забравиш. Независимо къде си и колко време е минало. — Поех си дълбоко въздух, окуражена от собствените си думи. — Въпреки това ще влезеш в тази сграда. Ще посещаваш часовете, ще се запознаеш с нови хора и ще живееш ден след ден. Също както и аз.

Тя леко ми се усмихна.

— Защо ли си мислех, че се страхуваш и от собствената си сянка?

Аз наистина се страхувах и от собствената си сянка — сега дори повече отпреди. Страх ме беше също от тъмното, от летенето и от филми на ужасите. Но точно в този момент най-много се боях, че няма да успея да помогна на приятелката си, която чувствах все повече като сестра след всеки нов ден, прекаран заедно.

Обгърнах с ръка раменете на Пейдж и я преведох през желязната порта. Придружих я до дирекцията, останах с нея, докато попълваше формулярите, показах й къде е нейното шкафче и я заведох до класната стая. А докато тичах към моето шкафче в другия край на сградата, усетих, че се чувствам много по-спокойна и уверена от който и да е друг първи ден в училище.

Може би заради това на следващия въпрос дали съм добре, отговорих честно.

— Не — казах, без да си давам труд да погледна кой задава този въпрос иззад отворената врата на шкафчето ми. — Миналата година хората не можеха да свържат името с лицето ми, без да направят справка в годишника на „Хоторн“. Тази година ме зяпат, шушукат си за мен и се преструват на загрижени, сякаш от това зависи приемането им в Бръшляновата лига 4 4 Бръшляновата лига е историческа спортна организация, включваща осем висши училища в североизточната част на САЩ. Днес този термин се използва главно като етикет на група висши училища, предлагащи отлично академично обучение, с високи критерии за прием. Бръшляновата лига включва университетите „Харвард“, „Йейл“, „Корнел“, „Браун“, „Принстън“, „Дартмут“ и „Колумбия“, както и „Университета на Пенсилвания“. — Бел.прев. ! Да, сестра ми наистина умря. Това обаче не е причина да ставаме приятели.

Затръшнах вратата на гардеробчето си и тя се затвори с трясък.

— Сестра ти е умряла?!

Челюстта ми увисна. Но от устата ми не излезе и звук.

— Много съжалявам. Наистина. Изобщо не знаех.

Пред мен стоеше Паркър Кинг, сякаш току-що излязъл от реклама на Ралф Лорън за колежани първокурсници, а и миришеше така.

Паркър Кинг никога не беше спирал да говори с мен. Изобщо не ме забелязваше; когато не парираше атаките на играчите по водно поло в училищния басейн, той беше заобиколен от тълпи красиви момичета, които кресливо се надпреварваха да спечелят вниманието му. Но ето че сега стоеше тук, интересуваше се дали съм добре, и при това звучеше искрено.

Повярвах на Паркър, че не е знаел за Джъстин. Това донякъде би трябвало да ме успокои, защото означаваше, че не пита само от престорено съчувствие.

Но, от друга страна, излизаше, че разговаря с мен по някаква друга причина. И това беше много, много по-зле.

Минаха пет дълги дни. В последния двете с Пейдж преглеждахме лавиците в библиотеката „Лад“ на колежа „Бейтс“ и чакахме Саймън.

— Та, колко книги имало в тая Мека на знанието според твоя колежански екскурзовод? — прошепна тя, стоварвайки се на стола до мен.

— Шестстотин хиляди — отвърнах шепнешком.

— Толкова томове и само две нищо и никакви книги за сирени.

Внезапна остра болка прониза гърдите ми. Не бях казала на Пейдж за промяната, която се случи с мен това лято и която щеше да сполети и нея, ако майка й и сестра й бяха постигнали своето, но нейната неочаквана забележка попадна много близо до целта.

— Аз пък си мислех, че се ровиш за някоя нова поредица долнопробни романи — казах.

— Voila! 5 5 Ето (фр.). — Бел.прев. — Тя ми подаде едната книга.

„Зовът на сирената: Трябва ли да откликнете, щом тя ви повика?“. Свих вежди при вида на сладострастната сирена върху корицата, която държеше в прегръдките си тялото на обезглавен мъж.