Триша Рейбърн: Мъртво вълнение

— Каза, че иска да е тук, когато се прибираш след училище.

— Но това не се е случвало, откакто…

Прехапах език. За малко да кажа, че това не се е случвало, откакто двете с Джъстин бяхме в началното училище… Но не изричахме името й повече от веднъж по време на хранене. Ако мама е толкова развълнувана сега, какво ли щеше да стане при второто споменаване.

— Но да се върнем на първия въпрос. — Гласът на татко прозвуча нереално жизнерадостно и високо, докато набучваше две палачинки с вилицата и ги слагаше в чинията ми. — Наистина не мога да повярвам, че нашето бебе започва последната си година в гимназията.

Забих поглед в чинията, усещайки, че лицето ми пламва. Нашето бебе. Как можа да го каже?! Но още по-объркващото беше, че тя можа да го каже. Дали след седемнайсетгодишна практика лъжите им вече не идваха съвсем естествено?

— Може ли солта, моля? — проговорих.

Пейдж ми подаде солницата. Изчаках татко да се върне при печката, а мама да изчезне зад отворената врата на хладилника, преди обилно да посоля храната в чинията си — включително палачинките, които бяха толкова сладки, че можеха да послужат и за десерт.

Останалата част от закуската мина без произшествия. Татко най-после спря да готви, а мама — да снове наоколо, така че им остана достатъчно време да похапнат. Пейдж попита татко на кого ще преподава този семестър и това даде началото на двайсетминутен монолог. Аз се хранех мълчаливо, спомняйки си как хиляди пъти съм сядала на същата тази маса, поглъщайки и палачинки, и неизменния тип разговори… Тогава дори не подозирах колко малко знам за моето собствено семейство.

Зарадвах се, когато най-после дойде време да тръгваме. Не че изгарях от нетърпение да започна училище, но извинението да отсъствам от нас поне за няколко часа беше добре дошло.

— Всичко ли си взехте? — втурна се след нас мама, докато пресичахме всекидневната. — Тетрадки? Карта за градския транспорт? Пари за обяд?

— Да, да и да. — Отворих входната врата и поех надолу по стълбите.

Есента едва ли щеше да разхлади този тлеещ град — поне в следващите няколко седмици. Въздухът беше все така горещ и натежал от влагата. Почти усетих как порите ми набъбват и лицето ми плувва в пот, като само се молех да съм взела достатъчно солена вода, за да не пресъхна през деня.

— Сигурни ли сте, че не искате да ви закарам? — продължи да нарежда мама от входната врата.

Татко стоеше до нея и обви талията й с ръка.

— Те са си добре и така.

Мама не каза нищо, но веждите й се свъсиха и връхчето на носа й порозовя, както ставаше винаги, когато е разтревожена или под стрес. Изглеждаше по същия начин както през юни, когато една сутрин поех обратно към Уинтър Харбър — съвсем сама, и при това ми предстоеше да шофирам в продължение на десет пъти по-голямо разстояние, отколкото бях изминавала дотогава.

Тогава ми стана криво заради нея, но сега се чувствах още по-зле. Толкова по-зле, че изтичах обратно нагоре по стълбите и я целунах по бузата.

— Доскоро.

Обърнах се да се спусна надолу, точно когато татко се наведе към мен и протегна ръка. Получи се конфузна пауза, сякаш той очакваше нещо като нежно прощаване, и аз за миг се поколебах дали да не изпълня желанието му. Накрая само стиснах ръката му и побягнах по стълбите.

— Дай да минем през парка — казах на Пейдж. — По-напряко е.

Всъщност минаването през главния градски парк щеше да удължи маршрута ни с петнайсет минути, но аз още не бях готова да тръгна по най-краткия път, откъдето обикновено вървяхме с Джъстин — и в буквален, и в преносен смисъл. Пък и сега, щом излязохме от нас, страхът, който доскоро леко къкреше някъде долу в стомаха ми, започна направо да ври.

За щастие Пейдж много я биваше да ме разсейва. Разпитваше за всяка забележителност, покрай която минавахме — от автобусите амфибии, през градските паркове, до гарата на „Бойлстън стрийт“ — и аз криво-ляво успявах да й отговарям. С нея се бяхме сближили наскоро, но заедно преживяхме толкова, че вече се познавахме достатъчно и усещахме кога някоя от нас не е в настроение да обсъжда какво я мъчи. Което ще рече, че през последните седмици научих повече, отколкото ми е необходимо, за гъстата супа от омари и как се ръководи ресторант, а тя на свой ред получи много повече информация за Бостън от който и да е пътеводител за града. Единствената слабост на тази наша малка игра бе, че от време на време си мислех колко би се гордяла с нас Джъстин… Което пък до известна степен обезсмисляше предназначението на играта.