Триша Рейбърн - Мъртво вълнение

— Ванеса? — повика ме тих глас.

С ъгълчето на окото зърнах как Пейдж леко забавя ход и поглежда зад себе си.

— Ванеса!

Продължих да крача напред, далече от този глас, от стъпките, които все повече приближаваха и се забързваха, но скоро усетих леко докосване върху рамото си.

— Натали — казах и се обърнах, за да застана лице в лице с една от най-добрите приятелки на Джъстин. Главата й клюмна в мига, когато очите ни се срещнаха. — Здрасти. Мислех, че вече си в „Станфорд“ 2 2 Частен американски университет в Станфорд, щата Калифорния, основан през 1891 г. от Лиланд Станфорд, калифорнийски железопътен магнат и политик, в чест на сина му, починал от коремен тиф два месеца преди 16-тия си рожден ден. — Бел.прев. .

— Не, вместо това отивам в Масачузетския технологичен институт. Татко развъртя няколко телефона да ме уреди, защото отначало отказах да уча при тях. Но след като Джъстин… След това, което се случи…

Забих поглед надолу, докато тя търсеше подходящите думи. Ето, че още не бях стигнала до училището, а вече се започваше.

— Животът е прекалено кратък, както знаеш. Пък и не мога да се откъсна на четири хиляди и петстотин километра от нашите. — Тя подсмръкна и пристъпи към мен, а очите й любопитно зашариха по намачканата ми униформа. — А ти как си, бедничката ми? Сигурно си направо разбита.

— Кой е тоя човек? — попита Пейдж.

Стомахът ми се преобърна, докато разбера накъде сочи, но тя просто показваше една висока сива статуя.

— Робърт Гулд Шоу. Роден в Бостън в изтъкнато семейство на аболиционисти 3 3 Аболиционизмът е движение в Западна Европа и Америка за премахване робството на негрите, играе голяма роля за подготовката на Гражданската война в САЩ (1861–1865) и отмяната на робството. — Бел.прев. и полковник в 54-ти полк по време на Гражданската война.

— Много е чаровен — каза Пейдж, докато Натали се мръщеше.

— Трябва да вървим — изрекох извинително. — Това е първият ден на приятелката ми в „Хоторн“ и не искаме да закъснеем. Страхотно стана, че те видях. Наистина.

Обърнах се и налетях право на Морийн Фланинг. С нея бяхме от един клас, но не я познавах много добре. Това обаче не й попречи да ме прегърне.

— Ванеса — започна тя, а ръцете й се увиха около тялото ми като ръкавите на усмирителна риза, — толкова съжалявам за сестра ти. Просто не знам какво щях да правя, ако брат ми се пребие заради такава глупост, а дори не го харесвам особено.

— Благодаря. — Стрелнах с очи Пейдж, но тя вече беше схванала ситуацията.

— Съжалявам, задето съм толкова припряна — намеси се тя и ме хвана за лакътя, — но съм нова и имам няколко ангажимента от програмата за ориентиране на новодошлите преди часа на класния.

Възнаградих Морийн с крива усмивка веднага щом ме освободи от прегръдките си.

— Наистина трябва да вървим. Но все пак ти благодаря. Радвам се, че те видях.

Докато стигнем високата желязна арка, която увенчаваше входа на училище „Хоторн“ обаче, имах още няколко подобни съболезнователни срещи. Очевидно съучениците ми бяха много загрижени дали съм добре и не се ли нуждая от нещо. Неколцина даже зяпнаха при вида ми, сякаш аз бях тази, която е умряла и сега се връщам, за да преследвам като привидение едни от най-привилегированите тийнейджъри на Бостън.

— Страшно си известна тук — отбеляза Пейдж, когато спряхме пред самата порта. — Така де, не че съм изненадана — аз ли не знам колко си страхотна! Но ти никога не говориш за другите си приятели.

— Тия момичета не са ми приятелки. Това са воденичните колела в мелницата за клюки. А аз съм тяхната смазка.

— Всъщност не говорех за момичетата — отвърна тя.

Погледнах я. Очите й се преместиха от една група, която стоеше няколко крачки по-нататък на тротоара, към друга — оттатък улицата, и към следващата — в предния двор на училището. Във всяка от тях момичетата ме зяпаха, докато не се усетят, че и аз ги гледам, после се усмихваха гузно и отклоняваха поглед. Момчетата обаче, много от които бяха с гаджетата си, ме изпиваха с поглед, ококорили очи и провесили долна челюст, сякаш техните приятелки изобщо не са до тях. Сякаш изобщо нямаха гаджета.

Сякаш аз бях единственото момиче на света.

Краката ми сами ме понесоха в обратна посока. Доскоро си мислех, че ходенето на училище ще ме разсее най-добре от мислите ми и че съм готова за това… но май се оказа прекалено рано. Внезапно изпитах желание да се прибера у дома, да се сгуша в леглото, да се завия презглава с одеялото, докато не ми олекне. Докато хората престанат да ме гледат така, сякаш съм страничен ефект на някаква страшна зараза, и започнат да ме приемат като нормално момиче, което живее съвсем нормален живот.