Триша Рейбърн - Мъртво вълнение

— Живеех.

Заковах се на място и се обърнах.

— Живеех на място, където бостончани изсипват сума ти пари, само за да летуват.

Нещо стегна гърдите ми. Не бях единствената, преживяла непоправима загуба това лято. Ако това изобщо подлежеше на цифрово измерение, Пейдж беше изгубила четири пъти повече от мен. Ето защо сега беше тук, а не в дома си в Уинтър Харбър.

— Това не е завинаги — казах. — Няма да трае и седмица, ако не искаш.

Пейдж изхлипа и аз се устремих към нея, готова да я притисна в прегръдките си и да я държа там, докато се наплаче. Но после тя повя с две ръце на навлажнените си очи и ми отправи невероятната си усмивка. Същата, която ме накара да се привържа към нея веднага щом я срещнах за първи път в техния семеен ресторант преди три месеца.

— Защо не слезеш на закуска? — Прегърнах я набързо. — Идвам и аз, само да се облека.

Пейдж кимна и двете заедно поехме по коридора. При последната врата вляво аз свърнах в стаята, а тя продължи към стълбището.

В новата ми спалня ме чакаше моят червен куфар. Продължаваше да стои на същото място, където го оставих при завръщането ни в Бостън, когато се преместих в стаята на Джъстин, за да може Пейдж да се настани в моята. Тогава извадих от него късите панталонки и тениските и ги замених с есенни дрехи и повече не го бях докосвала. По килима наоколо се търкаляха джинси, пуловери и сутиени като отпадъци около препълнен контейнер за боклук. Обикновено бъркотията изчезваше във вторник, когато идваше чистачката… но тя вече не влизаше в тази стая.

Открих всички части на униформата си, облякох се набързо и вързах мократа си коса на опашка. Ровех за чорапи, когато мобилният ми телефон избръмча.

Лежеше върху нощното шкафче до наполовина пълна четирилитрова бутилка с вода. Отпих от нея, докато четях съобщението.

„Куриоз №48 от приемните изпити: Средният успех на първокурсниците в «Бейтс» е 3,6.“

Усмихнах се и написах в отговор:

„Куриоз №62 от кандидат-студентите: Моят среден успех е 4,00. Може би трябва да се разделя с част от акъла си по пътя на север? Нямам търпение, до по-късно.“

Препрочетох съобщението и се поколебах. Май единственото, с което трябваше да се разделя, беше тази… емоция, тази връзка, която колкото повече се задълбочаваше, толкова по-зле щеше да завърши. Но нямаше ли той да се разтревожи, че нещо се е объркало, ако не му отговорех? Реших, че определено ще се притесни, натиснах „Изпрати“ и се спуснах по стълбите.

— Ето я и нея! — заяви мама, без дори да се обърне, когато влязох в кухнята. Тъкмо режеше ягоди на масата. — Чак не е за вярване, че нашето бебе започва последната си година в гимназията.

Това беше отправено към татко, който стоеше край плота и сипваше шоколадов корнфлейкс в купата с тесто. Преди обаче той да успее да отговори, тя ми хвърли поглед през рамо и бързо се изправи.

— Ванеса, скъпа… Какво е станало?

Посегна да хване ръката ми, но аз се дръпнах и я заобиколих. После се промъкнах покрай плота за пълна шепа шоколадов корнфлейкс и се стоварих на стола. Татко ме погледна, когато минавах край него; знаех, че и той забеляза онова, което привлече погледа на мама, но нищо не каза.

— Трябва да опиташ това. — Пейдж побутна към мен чиния с канелени кифлички. — Луис направо би откачил.

Луис беше главен готвач в „Рибената чорба на Бети“, ресторанта в Уинтър Харбър, собственост на семейството на Пейдж. Тя произнесе името му с лекота, сякаш просто закусвахме през улицата, а не на четиристотин и петдесет километра разстояние.

— Ванеса. — Мама застана пред мен. — Изглеждаш така, сякаш от седмица спиш с тези дрехи.

— Никой не се глади през последната година. Това е нещо като ритуал.

— Изобщо не е така. Джъстин винаги…

Тя сведе очи. Произнесено на глас, името на Джъстин можеше да прекрати всеки разговор, все едно изобщо не е започвал.

— Готова ли си да се потрудиш днес? — попитах, посягайки към чинията с бъркани яйца. — Доста работа ще падне.

— Пейдж, скъпа, какво още да ти предложа? — попита мама. — Кафе? Или корнфлейкс?

Пейдж ме погледна. Аз наблюдавах мама как се движи из кухнята. Тя напълни чаша с кафе и я изостави на плота. После изми една чиния и веднага я върна обратно при мръсните съдове. Накрая взе кутията корнфлейкс от бюфета и я пъхна в хладилника вместо кутията с портокалов сок.

— Майка ти има нужда от още малко време — отбеляза тихо татко. Стоеше край мен с поднос палачинки в ръце.

— Вече минаха два месеца.