Триша Рейбърн - Сирена

Специални благодарности на Ребека Шърман за нейните съвети, търпение и изключителните й умения да превръща мечтите в реалност; на Реджина Грифин за това, че ме приветства любезно в семейството на „Егмонт“; на Тай Кинг за това, че стана първият почитател на „Сирена“; на приятелите и на семейството ми, без чиито ентусиазъм и подкрепа моите истории никога нямаше да бъдат разказани.

Аз съм щастливка.

Според сестра ми Джъстин най-добрият начин да се пребори страха от тъмното е като си представиш, че наоколо е светло.

Преди години тя приложи тази теория на практика, докато двете лежахме в леглата си, заобиколени от мрак. Притаена зад крепост от възглавници, аз бях убедена, че в тъмните сенки се крие някакво зло, което само чака дишането ми да стане равномерно, за да нападне. Затова всяка вечер Джъстин, година по-голяма от мен, но с десетилетия по-мъдра, търпеливо се опитваше да отвлича вниманието ми от тази мисъл.

— Забеляза ли с каква сладка рокля беше Ерин Клайн днес? — питаше например тя, започвайки винаги с някакъв лесен въпрос, за да разбере колко сериозно е положението в момента.

Много рядко, обикновено когато си лягахме късно след натоварен ден, се случваше от умора да забравя страховете си. Тогава отговарях с „да“ или „не“ на въпроса й и двете продължавахме да си приказваме за обикновени неща, чак докато заспим.

В повечето случаи обаче, вместо да отговоря на нейния въпрос, аз прошепвах нещо от рода на: „Чу ли това?“ или: „Как мислиш, дали боли, когато те ухапе вампир?“, или пък: „Дали чудовищата надушват страха?“. Тогава Джъстин продължаваше с въпрос номер две.

— Толкова е светло тук — заявяваше тя, — че виждам всичко: раницата си, лъщенето на синята си гривна и нашата златна рибка в аквариума. А ти какво виждаш, Ванеса?

Аз се напрягах да си спомня как точно изглеждаше нашата стая, преди мама да изгаси лампата и да затвори вратата. Понякога даже успявах да забравя за злото, което ме дебне от крилото на гардероба, и заспивах. Всяка вечер си казвах, че номерът на Джъстин няма да мине, и всеки път той имаше ефект.

Методът на Джъстин успяваше да пребори и останалите ми страхове. Няколко години по-късно обаче, застанала на върха на една скала над Атлантическия океан, си дадох сметка, че в този случай той няма никакви шансове да проработи.

— Не ти ли се струва, че Саймън изглежда различно това лято? — попита тя, приближавайки към мен, докато изцеждаше мократа си коса. — Някак по-зрял? По-сладък?

Съгласих се мълчаливо с нея. Физическото преобразяване на Саймън беше първото, което забелязах, когато двамата с по-малкия му брат Кейлъб почукаха на нашата врата по-рано днес. Но това беше тема на разговор за друго време — например, докато се греем пред старото каменно огнище в къщата ни край езерото. Първо обаче трябваше да се приберем у дома.

— И Кейлъб също — продължи Джъстин. — Броят на момичетата с разбити сърца в Мейн тази година сигурно се е увеличил четворно.

Опитах се да кимна, но очите ми бяха впити в покрития с шупнала пяна водовъртеж на петнайсетина метра под краката ми.

Джъстин уви раменете си с хавлиена кърпа и застана до мен. Стоеше толкова близо, че усещах мириса на сол по косата и в порите й и чувствах хладината на мократа й кожа, сякаш се притискаше в мен. От краищата на косата й се ронеха водни капки, падаха върху топлата сива скала и се разбиваха на още по-малки капчици, които пръскаха краката ми. Внезапен порив на вятъра вдигна към нас водната мъгла от разбиващите се долу вълни и превърна зъзненето ми в тръпка на ужас. Някъде в ниското Саймън и Кейлъб се смееха, докато изкачваха стръмната пътека, която през гората щеше да ги доведе при нас.

— Това е просто плувен басейн — каза Джъстин, — а ти стоиш на ръба на дъската за скачане шейсет сантиметра над него.

Кимнах. Точно за този момент си мислех по време на всичките шест часа път с кола от Бостън до тук. Точно него си представях поне веднъж дневно от миналото лято насам. Знаех, че всичко изглежда далеч по-страшно, отколкото всъщност е. През последните две години, откакто открихме маркировката на стара туристическа пътека, водеща към това уединено място далеч от останалите туристи и летовници, четиримата с Джъстин, Саймън и Кейлъб бяхме скачали десетки пъти, без да пострадаме, ако не се броят няколкото драскотини. И което беше по-важно — давах си сметка, че винаги ще се чувствам като изтърсака на нашата малка лятна компания, ако не се престраша да скоча.