Триша Рейбърн - Сирена

— Водата в басейна е затоплена — продължаваше Джъстин — и щом скочиш вътре, е достатъчно да ритнеш два пъти с крака, за да стигнеш до стълбите, които водят към удобния ти шезлонг.

— А дали някой сладък кубинец ще ми донесе плодов коктейл, докато се изтягам в удобния си шезлонг?

Тя ме погледна и се усмихна. И двете знаехме какво означава това. Щом съм достатъчно адекватна, за да се шегувам, значи вече съм се отказала.

— Със съжаление трябва да ви уведомя, че съм забравил ананасите вкъщи — разнесе се гласът на Кейлъб зад нас, — затова пък кубинчето е тук и е готово да ви обслужва.

Джъстин се обърна към него.

— Крайно време беше. Замръзвам!

Когато тя се отдалечи от ръба на скалата, аз се надвесих още по-напред. Облекчението, което изпитвах в момента, беше само временно, а разочарованието, че не съм се престрашила да сторя онова, което цяла година се кълнях да направя, само щеше да расте, щом си тръгнем от Скалите на Хиона 1 1 В древногръцката митология Хиона е нимфа и любима на бог Посейдон, дъщеря на бога на северния вятър Борей и простосмъртната Орития. — Бел.прев. .

Тази нощ щях да прекарам будна. Болката от това, че за пореден път съм се оказала такава бъзла, такова бебе, нямаше да ми позволи да заспя.

— Устните ти са посинели — каза Кейлъб.

Обърнах се и го зърнах да разгръща любимата си плажна кърпа — единствената, която го бях виждала да използва, онази с омарите: анимационни герои със слънчеви очила и бански гащета — и да завива Джъстин с нея. После я притегли към себе си и разтри ръцете и раменете й.

— Лъжец. — Тя му се усмихна изпод качулката на хавлиения си халат.

— Имаш право. Цветът им повече отива към бледолилаво като на лавандула. Или люляк. Тези устни са твърде красиви, за да бъдат оцветени в такова отегчително банално синьо. И все пак ще се опитам да ги стопля.

Завъртях изразително очи и се огледах за шортите и тениската си. Джъстин също се беше зарекла в нещо за тази ваканция — да не излиза повече с Кейлъб, както правеше миналото и по-миналото лято.

— Той е такъв дечко! — заявила беше тя. — Аз вече завърших гимназия, а на него му остава още цяла година. Пък и единственото му занимание, когато не играе на видеоигри, е да дрънка на тая вехта китара. Не мога да си позволя да пропилея и секунда повече, защото това едва ли ще прерасне в нещо по-различно от безкрайни часове натискане. Независимо колко приятни са тези часове.

Когато я попитах защо тогава не излиза със Саймън, второкурсник в колежа „Бейтс“ и поради тази причина по-подходящ като възраст и интелект за нея, тя се намръщи.

— Със Саймън ли? — повтори тя. — Тая ходеща прогноза за времето? Тоя мислител, който използва колежа само като извинение, за да изучава формирането на облаците? Едва ли ще стане.

На Джъстин й трябваха само трийсет минути — точно колкото да разтоварим нашата кола, да хапнем по сандвич и да се метнем в стария бус субару на Саймън — за да наруши обещанието, което беше дала сама на себе си. Не че веднага скочи на Кейлъб, не, но щом го погледнеше, блясъкът в очите й издаваше колко иска да го направи. Но се сдържа и чак когато вече бяхме в колата и се спускахме по пътя надолу, преметна ръце през врата му и го стисна толкова силно, че лицето му цялото порозовя.

Сега, докато тя се гушеше в него на скалата, аз навлякох дрехите си и грабнах кърпата. Въпреки че слънцето все още не се беше скрило, а аз дори не се бях намокрила, треперех от студ. Толкова далече на север в Мейн температурата дори в средата на лятото не се качва над седемнайсет градуса, а хапещият вятър обикновено създава усещането, че е поне с десет градуса по-студено.

— Трябва да тръгваме вече — внезапно каза Саймън, появявайки се откъм туристическата пътека.

Саймън винаги е бил по-големият, по-скромният, по-начетеният от двамата братя Кармайкъл — тези черти доскоро се допълваха от върлинеста фигура и лоша стойка, но през последната година с него беше станало нещо. Ръцете, краката и гръдният му кош се бяха налели, а когато свалеше ризата си, можех дори да различа малки гънки по корема му. Изглеждаше даже някак по-висок и по-силен. И вече приличаше много повече на мъж, отколкото на хлапе.

— Приливът се променя и се трупат облаци.

Джъстин улови погледа ми. Знаех какво си мисли: „Друг канал, но и по него върви прогнозата за времето“.

— Ама ние току-що пристигнахме — каза Кейлъб.

— Ами залеза? — попита Джъстин. — Всяка година се заричаме да го гледаме оттук и все не стигаме до това.